Шоколад

Тук Рижия е различен, по-спокоен, докато наглежда гозбата си, силуетът му искри срещу огъня. В главата ми нахлуват спомени за речни раци, разрязани и метнати върху жарава, за сардини, млечна царевица, сладки картофи, за карамелизирани ябълки, оваляни в захар и запържени в масло, за месести палачинки и мед. Ядохме с пръсти от метални чинии, пихме сайдер и още от ароматното греяно вино. Анук и още неколцина деца отидоха да си играят край реката. Арманд също се присъедини към нас, протегна ръце да се сгрее на мангала.

— Ех, само да бях по-млада — въздъхна тя. — Нямаше да имам нищо против да го правя всяка вечер — изрови един горещ картоф от жаравата и започна да го подмята пъргаво в ръце, за да изстине. — Точно за такъв живот съм си мечтала като дете. Лодка къща, много приятели, всяка нощ тържества… — хвърли категоричен поглед на Рижия — Мисля да избягам с теб — обяви след малко. — Винаги съм си падала по мъже с червена коса. Може да съм стара, но съм готова да се обзаложа, че мога да те науча на туй-онуй.

Рижия се ухили. Тази вечер у него нямаше и следа от стеснителност. Беше в добро настроение, доливаше отново и отново чашите с вино и сайдер, трепетно щастлив да бъде домакин. Поухажва Арманд, отправяйки й екстравагантни комплименти, разсмя я до сълзи. Научи Анук да прави жабки във водата. Най-накрая ни разведе из безупречно поддържаната си лодка — изрядно чиста, кокетна кухничка, килерче с бидон вода и хранителни припаси, спално помещение с плексигласов покрив.

— Когато я купих, беше истинска развалина — започна да разказва. — Ремонтирах я и сега е не по-лоша от коя да е къща на сушата — в усмивката му трепна тъга, като възрастен, който описва детското си хоби. — И всичките тези усилия, за да има къде да положа глава нощем, да мога да слушам плисъка на водата и да гледам звездите.

Анук изрази въодушевено одобрението си.

— Харесва ми — обяви. — Много ми харесва! И изобщо не е бу… бу… абе не е каквото там го нарича майката на Жано.

— Бунище — учтиво й помогна Рижия. Моментално извърнах глава към него, но той се смееше. — Е, не сме толкова лоши, за колкото ни мислят някои хора.

— Ние изобщо не мислим, че сте лоши! — Анук беше искрено възмутена.

Рижия сви рамене.

По-късно имаше музика — флейта, цигулка и ударни, скалъпени от кутии и кофи. Анук се присъедини към оркестъра с детското си тромпетче, а децата се включиха с тъй диви и необуздани танци на ръба на речния бряг, че се наложи да бъдат отпратени на безопасно място далеч от водата. Когато най-сетне станахме да си ходим, отдавна минаваше единайсет, Анук едва се държеше на краката си, но се съпротивляваше яростно.

— Не се безпокой — каза й Рижия. — Винаги си добре дошла тук.

Благодарих му и я гушнах в прегръдката си.

— Това важи и за двете — внезапно очите му се стрелнаха тревожно към билото на хълма. На челото му се вгъна едва забележима бръчица.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Сигурно ми се е сторило.

В „Les Marauds“ почти няма улично осветление. Единствената светлина идва от жълт фенер пред „Cafe de la Republique“, който мъждука лепкаво над тясната алея. Оттатък е „Avenue des Francs Bourgeois“, който се разширява в добре осветена улица с много дървета. Рижия остана взрян в нощта още известно време.

— Като че ли мярнах фигура да слиза по хълма, това е. Вероятно е било просто игра на светлината. Сега няма никой.

Изкачих хълма с Анук на ръце. Изпратиха ни пронизителните звуци на калиоп откъм плаващия карнавал. Зезет танцуваше на вълнолома, силуетът й се извиваше на фона на гаснещия огън, под нея се мяташе екстатичната й сянка. На минаване покрай „Cafe de la Republique“ забелязах, че вратата зее широко отворена, въпреки че вътре беше тъмно. Някъде във вътрешността на къщата тихо се затвори врата, сякаш някой е наблюдавал, но може да е бил просто вятърът.

19 Неделя, 2 март

Март сложи край на дъждовете. Небето е сурово и влажно, ослепително синьо зад препускащите облаци, през нощта се надигна режещ вятър, завиваше бясно зад ъглите, разтрисаше прозорците. Църковните камбани побесняха, сякаш и те прихванали нещо от внезапната промяна. Ветропоказателят се върти като побъркан на фона на кипналото небе, ръждивият му глас пронизва околността. Анук си припява песничка за вятъра и си играе в стаята.

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent
V’la l’bon vent, ma vie m’appelle
V’la l’bon vent, v’la l’joli vent
V’la l’bon vent, ma miem ’attend.“55

Мартенският вятър е лош, така казваше майка ми. Но въпреки това усещането е приятно — ароматът на мъзга и озон, солта на далечното море. Хубав месец е март, февруари се изнизва през задната врата и пролетта вече чака на прага. Подходящ месец за промяна.