Шоколад

— Не разбирам, Жозефин. Какво може да ти направи? И защо изобщо трябва да се съобразявам с всичко това?

— Просто им кажи, чуваш ли? — очите й отново отскочиха към църквата, откъдето тъкмо излизаха неколцина енориаши. — Не мога да остана повече — рече. — Трябва да си вървя — обърна се към вратата.

— Почакай, Жозефин.

Когато се обърна, лицето й бе олицетворение на отчаянието. Всеки момент можеше да избухне в сълзи.

— Винаги става така — пророни с дрезгав, съкрушен глас. — Всеки път, когато се сприятеля с някого, той успява да развали всичко. Сега няма да е по-различно. Ти ще си отидеш, но аз…

Пристъпих към нея, искаше ми се да я утеша. Тя се дръпни рязко и вдигна ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от нещо.

— Не! Не мога! Знам, че ми мислиш само доброто, но просто… не мога! — успя да се овладее. — Трябва да разбереш. Аз живея тук. Налага ми се да живея тук. Ти си свободна, можеш да отидеш където си поискаш…

— Ти също — отвърнах меко.

И тогава ме погледна, докосвайки за един много кратък миг рамото ми с върха на пръстите си.

— Явно не разбираш — в думите й нямаше нито капка злоба или раздразнение. — Ти си различна. Известно време си мислех, че аз също бих могла.

Обърна се, превъзбудата й се поуталожи, заменена от далечна, почти блажена отнесеност. Пак заби юмруци в джобовете си.

— Съжалявам, Виан — продължи. — Наистина опитах. Знам, че вината не е твоя — за миг като че отново се пооживи. — Кажи на речните хора — продължи да повтаря, — че трябва да си вървят. Те също не са виновни. Просто не искам някой да пострада. Става ли?

Свих рамене.

— Никой няма да пострада.

— Добре — разтегли устни в болезнено безцветна усмивка. — И не се тревожи за мен. Добре съм. Наистина — пак същата неестествена усмивка. Докато ме заобикаляше, за да стигне до вратата, забелязах нещо лъскаво в юмрука й и установих, че джобовете на мантото й са натъпкани с дрънкулки. Измежду пръстите й плиснаха червила, пудриери, огърлици и пръстени.

— Заповядай, това е за теб — каза бодро и ми бутна шепа от откраднатото си съкровище. — Не се притеснявай. Имам още много — след това с удивително очарователна усмивка напусна магазина, препълнила ръката ми с верижки, обеци и пластмасови украшения, налепени със златист станиол.

По-късно същия следобед изведох Анук на разходка към „Les Marauds“. С топлината на слънчевите лъчи лагерът на бродягите като че се бе съживил; на просторите, опънати между лодките, се ветрееше пране, прозорците и шарените рисунки блестяха. Арманд се бе настанила на люлеещ се стол в зимната градина пред къщата, вперила поглед в реката. Рижия и Махмед пренареждаха разместените плочи на полегатия покрив. Забелязах, че ръждясалата табела и фронтоните са демонтирани и пребоядисани в яркожълто. Помахах на двамата мъже и седнах на парапета до Арманд, а Анук изтича към реката да намери приятелчетата си от предишната вечер.

Възрастната дама изглеждаше уморена и подпухнала под периферията на внушителната си сламена шапка. Недокоснатият гоблен в скута й бе вяло отпуснат. Кимна за поздрав, но не каза нищо. Столът й се люлееше в монотонен ритъм — тик-тик-тик-тик — върху алеята. Отдолу, свита на кълбо, спеше котката й.

— Каро се отби тази сутрин — изплю най-сетне камъчето. — Предполагам би трябвало да се чувствам поласкана — нотка на раздразнение.

Люлеене: тик-тик-тик-тик.

— За каква се мисли тя? — избухна изведнъж. — За шибаната Мария Антоанета ли? — замълча за миг, пламнала от ярост, столът се залюля по-бурно. — Да ми казва какво трябва и какво не трябва да правя. Да ми води оня свой доктор… — спря и ме фиксира с пронизителния си птичи поглед. — Нагла малка интригантка. Винаги е била такава, от мен да го знаеш. Вечно ги разправяше едни на баща си — избухна в смях. — Във всеки случай не го е наследила от мен. Главата си залагам. Аз никога не съм имала нужда от доктори… нито пък от свещеник… дето да ми казва какво да мисля — вдигна гордо брадичка и се залюля още по-настървено.

— Люк идва ли?

— Не — поклати глава: — Заминал за Ажен на някакъв турнир по шах — гневното й изражение поомекна. — Тя не знае, че той дойде да ме види онзи ден — обяви доволно. — Няма и да узнае — усмихна се: — Умняга ми е той, моя внук. Знае да си държи езика зад зъбите.

— Както чувам, и двете сме били споменати в църквата — подхвърлих: — Задето общуваме с неканени гости. Така ми казаха.

Арманд изсумтя.

— Какво правя в собствената си къща си е лично моя работа — изкоментира кратко. — Казах го на Рейно, казвала съм го и на pere Антоан преди него. Така и не се научиха. Продължават да сипят все същата помия. Духът на общността. Традиционните ценности. Все същата изхабена пиеса за едновремешния морал.

— Значи се е случвало и преди? — думите й възбудиха любопитството ми.