Шоколад

— Преди години. Рейно трябва да е бил на възрастта на Люк. Разбира се, и след това са идвали скитници, но никога не са се задържали. До този път — вдигна поглед към наполовина боядисаната къща. — Хубавко ще стане, нали? — възкликна доволна: — Рижия вика, че до довечера ще я довърши. — Лицето й изведнъж помръкна: — Мога да му давам да работи за мен каквото си поискам — обяви гневно. — Той е честно момче и добър работник. Жорж няма право да ми твърди обратното. Няма никакво право.

Вдигна непипнатия си гоблен, но веднага го положи обратно в скута си, без да направи нито бод.

— Не мога да се съсредоточа — избоботи сърдито. — И без да ти се налага да се изправяш срещу превзетото лице на Каро рано-рано сутринта, е достатъчно отвратително да те събудят ония камбани още с пукването на зората. „Молим се за теб всеки ден, майко“ — изимитира дъщеря си. — „Искаме да разбереш защо сме толкова притеснени за теб.“ Що не вземат да се притесняват за своите си отношения с комшиите. Просто е прекалено притеснително да имаш майка като мен, която непрекъснато ти напомня откъде си тръгнал.

Усмихна се напрегнато, но доволно.

— Докато съм жива, ще знаят, че има някой, който помни всичко — обяви. — Ами кашата, дето я забърка с онова момче. Кой оправи сметките, а? А Рейно, господин По-голям-светец-от-папата? — очите й святкаха злобно. — Готова съм да се обзаложа, че съм единствената жива свидетелка на цялата тая отдавнашна работа. Така или иначе, малцина знаят за случилото се. Ако не умеех да си държа езика зад зъбите, можеше да се превърне в най-грандиозния скандал в страната — стрелна ме с неприкрито дяволит поглед. — И престани да ме гледаш така, момиче. Все още мога да пазя тайна. Защо мислиш ме е оставил на мира? Може да направи какво ли не, ако реши. Каро го знае. Вече опита — Арманд се изкикоти весело: — Хи-хи-хи.

— Доколкото разбирам, Рейно не е местен — не можах да сдържа любопитството си. Арманд поклати глава.

— На пръсти се броят тия, които си спомнят историята му. Напусна Ланскене като малък. Така беше по-лесно за всички — тя замълча за миг, припомняйки си. — Но този път по-добре да не прави никакви опити. Не и срещу Рижия или който и да било от приятелите му — веселостта се бе изпарила от лицето й и сега звучеше по-стара, вечно недоволна, болнава. — На мен ми харесва да са тук. Карат ме да се чувствам млада — мъничките й нервни ръце попипваха автоматично гоблена в скута й. Котката, усетила движението, се измъкна изпод стола, скочи в скута й и взе да мърка. Арманд я почеса зад ушите и тя започна да се протяга и да се мушка в брадичката на господарката си с накъсани игриви движения.

— Ларифлет — каза Арманд. Трябваше ми малко време, за да разбера, че това е името на котката. — Имам я от деветнайсет години. В котешко време това означава, че ми е почти набор — изклока тихичко към животинчето, което замърка още по-силно. — Алергична съм била. Астма или нещо такова. Казах им, че предпочитам да се задуша, отколкото да се разделя с котките си. Макар че има няколко човешки екземпляра, на които съм готова да кажа сбогом, без изобщо да се замисля. — Ларифлет мързеливо помръдна с мустаци. Погледнах към реката и видях Анук да си играе под вълнолома с две чернокоси дечица. Доколкото можех да разбера, тя, макар и най-малка, явно ръководеше някаква стратегическа операция.

— Остани за чаша кафе — покани ме Арманд. — И без друго тъкмо се канех да си правя. Имам и лимонада за Анук.

Кафето сварих аз в интересната малка кухничка на Арманд, оборудвана с чугунена печка и нисък таван. Вътре блести от чистота, но едничкият прозорец гледа към реката и светлината се оцветява във воднисти зеленикави оттенъци. От мрачните голи греди висят китки изсушени билки в муселинови кесийки. На куки по варосаните стени са окачени медни тигани. В основата на вратата, както и на всички други врати в къщата, е изрязана дупка, за да могат котките да минават свободно. Докато приготвям кафето в емайлирано джезве, една от тях ме наблюдава, покачена на лавица на стената. Забелязвам, че лимонадата е за диабетици, а в захарницата има някакъв заместител на захарта. Въпреки нахакания си вид Арманд очевидно все пак взема някакви предпазни мерки.

— Гадна работа — подмята злобно след малко и надига една от ръчно изрисуваните си чаши. — Казват, че разликата не се усеща, ама не е така — лицето й се изкриви в кисела гримаса. — Каро ми носи, като идва да ме вижда. Рови в бюфетите ми. Предполагам защото ми мисли доброто. И аз какво, правя се на глупачка.

Казвам й, че трябва да се пази повече. Арманд изсумтява.