Шоколад

— Когато човек стане на моите години, всичко започва да се разпада. Ако не е едно, ще е друго. Такъв е животът — отпива още глътка от горчивото кафе. — На шестнайсет Рембо е казал, че иска да опита колкото се може повече от живота, при това с пълни шепи. Е, вече гоня осемдесетте и си мисля, че е бил прав — усмихва се широко и младежкото излъчване на лицето й отново ме поразява — нещо, което е свързано в много по-малка степен с външните въздействия или костната структура, отколкото с вътрешната жизненост и вечното очакване. Прилича ми на човек, едва започнал да открива онова, което може да му предложи животът.

— Струва ми се, че си попреминала възрастта, на която можеш да се включиш в Чуждестранния легион — казвам й с усмивка. — Освен това не мислиш ли, че в определени моменти Рембо е бил доста краен?

Арманд ме изгледа дяволито.

— Именно. Аз бих могла да бъда още по-крайна. Край на умереностите! Отдавам се на мимолетните неща в живота — ще слушам силна музика, ще чета гръмовна поезия. Ще се развихря — доволно заключи накрая.

Засмях се.

— Ти си направо невъзможна — сгълчах я с престорена строгост. — Нищо чудно, че близките ти са вдигнали ръце от теб.

Но макар да се засмя заедно с мен, полюшвайки се безгрижно на стола си, в главата ми отекна не смехът й, а онова, което долових да се крие под него — внушението за вятърничава страст, за екстатична веселост.

Едва по-късно, някъде през нощта, когато, цяла обляна в пот, се събудих от един свой мрачен, полузабравен кошмар, си спомних къде на друго място съм срещала този поглед.

Какво ще кажеш за Флорида, милинка? „Евърглейдс“? Кейовете? Ами Дисниленд, cherie, или Ню Йорк, Чикаго, Гранд каньон, Китайския квартал, Ню Мексико, Скалистите планини?

Но у Арманд не долавях никой от страховете на майка ми, нямаше ги изисканите схватки и боричкания със смъртта, налудничавите бесни полети на фантазията към неизвестното. Арманд я изгаряше гладът, желанието, ужасяващото усещане за време.

Питам се какво ли й е казал докторът тази сутрин и доколко всъщност тя го разбира. Дълго не можах да заспя, лежах и си мислех, а когато най-сетне се унесох, сънувах как двете с Арманд се разхождаме из Дисниленд, с нас са Рейно и Каро, хванати за ръка, също като Царицата и Заека от „Алиса в Страната на чудесата“, с огромни бели картонени ръкавици. На главата на Каро се мъдреше червена корона, Арманд стискаше в двата си юмрука по една пръчка захарен памук.

Някъде в далечината ехтеше грохотът на нюйоркския трафик, воят на клаксони се усилваше.

— О, не, не го яж, отровно е — изкрещя пронизително Рейно, но Арманд не му обърна внимание и продължи да яде от захарния памук, лицето й потопено в забрава. Опитах се да я предупредя за таксито, но тя ме погледна и отвърна с гласа на майка ми: „Животът е карнавал, cherie, хората, които умират, докато пресичат улицата, стават все повече с всяка изминала година, това е статистически факт.“ И дъвче лакомо памука. Рейно се обръща към мен, пищейки, гласът му няма в какво да резонира и звучи още по-заплашително. — Всичко е заради теб, ти, е твоя фестивал, всичко си беше наред, докато не се появи ти и сега всички умират! УМИРАТ! УМИРАТ! УМИРАТ!

Вдигам ръце пред лицето си.

— Не съм аз — прошепнах. — Ти си, би трябвало да си ти, нали ти си Черния призрак, ти си… — после изхвърчах от огледалото, навсякъде около мен се разхвърчаха карти — Деветка, СМЪРТ. Тройка, СМЪРТ. Кулата, СМЪРТ. Колесницата, СМЪРТ.

Събуждам се с вик, Анук се е надвесила над мен, мургавото й личице е замъглено от съня и тревогата.

— Какво има, маман?

Усещам топлите й ръчички около врата си. Ухае на шоколад и ванилия, на спокоен и безгрижен сън.

— Нищо. Просто кошмар. Всичко е наред.

Започва да ми припява с тихото си нежно гласче, сграбчва ме стряскащата мисъл, че светът се е преобърнал, че се стопявам в дъщеря си като наутилус в спиралата си, въртя се, въртя се, потъвам, усещам хладната й ръка на челото си, устните й допират косата ми.

— Вън-вън-вън — повтаря напевно. — Зли духове, махайте се оттук. Вече всичко е наред, маман. Отидоха си — представа нямам откъде е научила тези неща. Майка ми говореше така, но не си спомням някога да съм ги казвала на Анук. Въпреки това ги използва като отработена формула. Притискам се в нея за момент, парализирана от любов.

— Всичко ще се оправи, нали, Анук?

— Разбира се — гласът й е ясен, зрял и уверен. — Разбира се, че ще се оправи — полага главица на рамото ми и се сгушва сънливо в прегръдката ми. — И аз те обичам, маман.