Шоколад

Вървях, докато стигнах при теб, pere. Сърцето ми щеше да се пръсне, лицето ми е плувнало в пот, но най-сетне се чувствам освободен от присъствието й. Това ли изпита ти, mon pere, тогава, в старата сграда на съда? Това ли е лицето на изкушението?

Глухарчетата са плъпнали навсякъде, горчивите им листа пробиват чернозема, белите им корени се врязват надълбоко, захапват безмилостно. Скоро ще цъфнат. Ще се прибера у дома покрай реката, pere, за да огледам малкия плаващ град, който продължава да нараства, да се разпростира по водите на прииждащата Тан. От последната ни среща насам дойдоха още лодки, сега реката буквално е застлана с тях. Човек спокойно може да върви по повърхността й.

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

Към това ли се стреми тя? Да събере на едно място всички тези хора, да организира пиршество на доволството? Колко се борихме да изкореним останките от езически традиции, pere, колко проповеди произнесохме, как ги ласкаехме. Яйцето, заекът, все още живите символи на устойчивите корени на езичеството, показани такива, каквито са. За известно време бяхме чисти. Но сега, когато тя е тук, пречистването трябва да започне наново. Сега усилието ще е още по-голямо. А моето паство, глупавите ми, доверчиви енориаши, които тръгват след нея, слушат я… Арманд Воазен. Жюлиен Нарсис. Гийом Дюплеси. Жозефин Муска. Жорж Клермон. Те ще чуят имената си в утрешната проповед, наред с имената на всички, които отвориха ушите си за нея. Фестивалът на шоколада е само частица от това отвратително цяло, така ще им кажа. Сприятеляването с речните цигани. Съзнателното отхвърляне на нашите традиции и обичаи. Влиянието, което оказва върху децата ни. Всички белези, така ще им кажа, всички белези на коварния резултат от нейното присъствие сред нас.

Този неин фестивал ще се провали. Нелепо е да се мисли, че при наличието на такава силна съпротива ще оцелее. Ще проповядвам против него всяка неделя. Ще чета на висок глас имената на нейните сподвижници и ще се моля за тяхното избавление. Циганите вече внесоха смут. Муска се оплаква, че присъствието им отблъсква клиентелата му. Глъчката от лагера им, музиката, огньовете са превърнали „Les Marauds“ в плаващо сборище, реката блести от разлятото в нея гориво, надолу по течението се носят отпадъци. А жена му била готова да ги приеме, така чух. За щастие такива като тях не могат да уплашат Муска. Клермон ми сподели, че миналата седмица ги изпъдил без никакъв проблем, когато се осмелили да прекрачат прага на кафенето му. Както виждаш, pere, въпреки цялата шумотевица те си остават едни тъпаци. Муска прегради пътеката, идваща откъм „Les Marauds“, за да възпрепятства минаването им. Възможната поява на насилие би трябвало да ме ужасява, pere, но в известен смисъл съм готов да я приветствам. Това би ми дало оправдание да призова полицията от Ажен. Трябва пак да говоря с Муска. Той ще знае как да постъпим.

18 Събота, 1 март

Лодката на Рижия е най-близо до брега, вързана е на известно разстояние от останалите, точно срещу къщата на Арманд. Тази нощ носовете й са окичени с хартиени фенери, приличат на пламтящи плодове. Докато си проправяме път към „Les Marauds“, откъм брега ни връхлита натрапчивата миризма на печено. Прозорците на Арманд са широко отворени към реката, светлината от къщата хвърля във водата трепкащи отблясъци. Удиви ме липсата на какъвто и да е боклук, усърдието, с което е била събрана всяка огризка, за да бъде изхвърлена в металните варели и изгорена. От една лодка по-надолу по реката се носи китарен звън. Рижия се е настанил на малкия вълнолом, вперил поглед във водата. Към него вече са се присъединили неколцина души, сред тях разпознавам Зезет, друго момиче, на име Бланш и северноафриканеца Махмед. Близо до тях, върху преносим мангал, зареден с въглища, е оставена да се готви гозба.

Анук моментално се затича към огъня. Чух Зезет тихо да я предупреждава:

— Внимавай, миличка, горещо е.

Бланш ми подаде бокал греяно вино, подправено с ароматни билки. Поемам го с усмивка.

— Да видим какво ще кажеш за това.

Напитката беше сладка, с изострен от лимона и индийското орехче вкус и толкова силно алкохолна, че веднага ме удари в гърлото. За пръв път от седмици нощта беше ясна, дъхът ни чертаеше по неподвижния въздух силуети на танцуващи дракони. Над реката се стелеше дантелена мъгла, озарявана тук-там от светлините на лодките.

— И Чехълчо иска да си пийне — обажда се Анук, сочейки с пръстче съда с виното.

Рижия грейва в усмивка.

— Чехълчо ли?

— Заекът на Анук — отвръщам бързо. — Нейният… въображаем приятел.

— Не съм сигурен, че на Чехълчо ще му хареса точно това — казва й той. — Може би ще предпочете малко ябълков сок?

— Ще го попитам — заявява Анук.