Шоколад

Вътре въздухът пари, натежал от сладостен аромат. За разлика от лекия и ефирен дъх на шоколад, познат ми от детството, този полепва по гърлото, също като при уханните зърна амарето и тирамису от щанда за кафе на пазара, опушен, препечен мирис, който някак си успява да нахлуе в устата ми и ме кара да преглъщам. На бара се пъчи сребърна купа шоколад, от която се вие пара. Сещам се, че не съм закусвал.

— Мадмоазел — ще ми се гласът ми да бе прозвучал по-властно. Яростта се е вкопчила в гърлото ми и вместо справедлив рев, както възнамерявах, от него се откъсна само крякащо възмущение, като някаква учтива жаба. — Мадмоазел Роше — въпросителен поглед. — Видях обявата ви.

— Благодаря. Няма ли да изпиете с нас едно питие?

— Не!

— Приготвям прекрасно chococcino, ако имате проблеми с гърлото.

Изкушава ме.

— Нямам проблеми с гърлото!

— О, така ли? — тонът й е престорено загрижен. — Сторихте ми се малко прегракнал. Е, в такъв случай мога да ви предложа grand creme54? Или чаша мока?

С усилие на волята си възвърнах присъствието на духа.

— Няма да ви притеснявам, благодаря.

Червенокосият мъж до нея се киска тихичко и избоботва нещо на вулгарния си жаргон. Забелязвам, че ръцете му са цели в боя, бледи тонове, полепнали по гънките на дланите и върху кокалчетата. Нима е работил, питам се тревожно. И ако да, за кого? Ако бяхме в Марсилия, полицията можеше да го арестува за незаконна работа. Един обиск на лодката му може би щеше да даде достатъчно улики — наркотици, крадени вещи, порнография, оръжие, — за да бъде прогонен завинаги. Но това е Ланскене. Полицията би дошла само в случай на грубо насилие.

— Видях обявата ви — започнах отново, събрал цялото достолепие, на което съм способен — наблюдава ме с онзи поглед, изпълнен с любезна загриженост, очите й играят. — Трябва да ви кажа — Покашлям се, което отново разпалва яростта ми, — трябва да ви кажа, че намирам избора на време… избора на време за вашето… събитие… за възмутителен.

— Избора на време? — света вода ненапита. — Имате предвид за Великденския фестивал? — ехидна усмивчица. — По-скоро бих казала, че отговорността пада върху вашите хора. Трябва да се разберете с папата.

Впивам в нея хладен поглед.

— Мисля, че много добре знаете какво имам предвид.

Същият учтив въпросителен поглед.

— „Фестивал на шоколада. Всички са поканени.“ — гневът ми се надига като кипнало мляко, става неконтролируем. За момент се чувствам силен, зареден от неговата мощ. Забождам в нея обвинителен пръст. — Не си мислете, че не съм се досетил за какво всъщност става въпрос.

— Нека отгатна — гласът й е мек, заинтригуван. — Сигурно го възприемате като атака, насочена лично към вас. Съзнателен опит за подкопаване устоите на католическата църква — кикот, който прозвучава изненадващо остро. — Господ забранява в магазин за шоколадови изделия да се продават великденски яйца по Великден — в тона й се долавя колебание, граничещо със страх, макар да не съм сигурен от какво.

Червенокосият ме гледа свирепо. След миг тя идва на себе и искрицата страх, която ми се стори, че мярнах в очите й, е угаснала в хладнокръвното й изражение.

— Сигурна съм, че тук има място и за двама ни — изрича безстрастно. — Сигурен ли сте, че не желаете да изпиете един шоколад? Бих могла да ви обясня моето…

Тръсвам гневно глава като куче, нападнато от оси. Това нейно спокойствие ме вбесява, в главата ми нещо започва да жужи, усещам как краката ми се подкосяват, цялото помещение се завърта около мен. Кадифеният аромат на шоколад е влудяващ. За момент сетивата ми са неестествено изострени. Усещам парфюма й, лек дъх на лавандула, топлото тръпчиво ухание на кожата й. От червенокосия й приятел зад нея ме лъхва мирис на блатата, мускусна миризма на машинно масло, пот и боя.

— Не… не… — какъв кошмар, забравих си мисълта. Предполагам съм искал да кажа нещо за уважението, за обществото… За това как трябва да се държим един за друг и да вървим заедно напред, за справедливостта, благородството, морала. Вместо това отворих уста за глътка въздух, всичко се въртеше пред очите ми. — Бих искал… — не мога да се отърва от мисълта, че тя предизвиква всичко това, че съзнателно разбърква нишките на сетивата ми, протяга пръсти към мислите ми.

Навежда се напред, престорено загрижена, уханието й ме връхлита с нова сила.

— Добре ли сте? — гласът й достига до мен като от огромно разстояние. — Мосю Рейно, добре ли сте?

Изтласквам я настрани с треперещи ръце.

— Нищо ми няма — най-сетне успявам да си отворя устата. — Просто… неразположение. Нищо ми няма. Желая ви… — отправям се слепешката към изхода. Висящата от рамката на вратата червена кесийка ме докосва по лицето — поредното от нейните суеверия — и не мога да се отърва от абсурдната мисъл, че тази глупава вещ е виновникът за неразположението ми. Билки и кокали, съшити заедно и увесени там, за да хвърлят в смут съзнанието ми. Дотътрям се до улицата и отварям широко уста за глътка въздух. Веднага щом дъждът докосва лицето ми, всичко си идва на мястото, но продължавам да вървя. Вървя.