Шоколад

— Добре се грижех за теб, нали? Никога не те изоставих. Дори когато онзи свещеник каза… каквото там каза. Никога.

— Да, маман. Не ме изостави.

Бях се вледенила, умът ми се бе парализирал. Пред погледа ми се мержелееше името, толкова подобно на моето, датите… А мечето, слончето, не си ли ги спомнях? Плюшът, протъркан дотолкова, че отдолу се подава червеният плат. Не се разделях с тях между Париж и Рим, Рим и Виена.

Разбира се, можеше да е поредната й заблуда. Имаше и други, като например змията под чаршафите и жената в огледалото. Може да си го е въобразила. Толкова голяма част от живота на майка ми представляваше именно това. А и… след толкова години какво значение имаше?

Станах в три. Усещах леглото си нагорещено и неудобно. Сънят бе отлетял безвъзвратно. Запалих свещ и отидох в празната стая на Жозефин. Картите си стояха в старата кутия на майка, потръпваха в очакване. Любовниците. Кулата. Свещеникът. Смърт. Кръстосала крака на голия под, започнах да ги бъркам доста по-яростно от обикновено. Кулата с падащите хора и срутващите се стени, това го разбрах: постоянният ми страх от смяна на местоположението, от пътя, от загубата. Свещеникът с качулката и фенера прилича на Рейно, лукавото му бледо лице е скрито между сенките, Смъртта я познавам прекрасно, механично разпервам пръсти срещу картите — обратно! Но Любовниците? Помислих си за Рижия и Жозефин, двамата толкова си приличат, без да го осъзнават. Не успях да притъпя жилото на завистта. Но въпреки това ме обзе странното усещане, че картите не са ми казали всичко, не са разкрили тайните си. В стаята нахлу люляков аромат. Може би някое от шишенцата на майка е било със счупена запушалка. Въпреки нощния мраз усещам нечии горещи пръсти да се протягат към дълбините на съществото ми. Рижия? Рижия?

Обръщам припряно картата, пръстите ми треперят.

Още един ден. Каквото и да е, може да почака още ден. Отново разбърквам картите, но нямам сръчните движения на майка и те се разпиляват по пода. Свещеникът пада с лице към мен. На трепкащата светлина на свещта прилича на Рейно повече отвсякога. Като че ли ми се хили злъчно. Ще намеря начин, обещава ми злобно. — Мислиш, че си спечелила, но въпреки това аз ще намеря начин. Усещам злонамереността му с върховете на пръстите си.

Майка би го нарекла знак.

Изведнъж ми проблесна, сякаш разбрах, взех Свещеника и го вдигнах към светлината. Пламъкът за момент се заигра с картата, после повърхността започна да кипи. Бледото лице се изкриви, почерня.

— Ще ти дам да разбереш — прошепнах. — Само се опитай да ме спреш, и…

Пламъкът изведнъж лумна и аз стреснато затиснах картата върху дъските. Угасна, по пода се пръснаха искри и пепел.

Ликувах. Кой е двигателят на промените, майко?

Въпреки всичко през цялата нощ не можах да се отърва от усещането, че съм била манипулирана, принудена да разбера нещо, което е било по-добре да не виждам. Не съм направила нищо, казах си, не съм искала да сторя зло.

До сутринта не можах да прогоня мисълта от главата си. Чувствам се лека, безплътна като пух. Готова за всякакъв вятър.

35 Петък, 28 март Разпети петък

Моето място е при паството ми, pere, знам го. В църквата се стеле тежък мирис на тамян. Всичко е в траурни черни и тъмночервени цветове, никъде сребро, ни венец цветя. Мястото ми е тук. Днес е най-великият ми ден, pere, тържествеността, благочестието, органът отеква като някаква гигантска камбана, потопена под вода. Камбанарията, разбира се, е притихнала в траурно мълчание пред качения на кръста Христос. Самият аз съм в черно и тъмночервено, гласът ми се слива с могъщия глас на органа и оформя думи. Всички ме гледат с ококорени натъжени очи. Дошли са дори отцепниците, облечени в черно, пригладили коси. Тяхната нужда, очакването им запълва празнината в душата ми. В един кратък миг наистина изпитвам любов, любов към греховете им, към изкуплението, което все пак ще дойде. Към жалките им тревоги, към незначителността им. Знам, че ме разбираш, понеже и ти си бил техен отец. Ти пожертва живота си за тях в най-истинския смисъл, също като нашия Господ Бог. За да ги защитиш от твоите и от техните грехове. Така и не разбраха, нали, pere? Никога не им казах. Но онзи път, когато те заварих с майка в канцеларията… Удар, така каза докторът. Сигурно си го преживял твърде тежко. Оттегли се. Потъна в себе си, макар да съм убеден, че ме чуваш, че виждаш по-добре откогато и да било през живота си. И знам, че един ден ще се върнеш при нас. Постих и се молих, pere. Бях смирен. Но въпреки това се чувствам недостоен. Остана още едно нещо, което не съм свършил.

След службата при мен дойде едно от децата, Матилд Арно. Пъхна ръка в моята и зашепна с усмивка.

— И на вас ли ще ви донесат шоколади, мосю кюре?

— Кой да ми донесе шоколади? — попитах удивен.

— Ами камбаните, разбира се! — изстреля нетърпеливо тя и се засмя. — Летящите камбани!

— О, камбаните. Разбира се.

Хвана ме неподготвен и в първия миг не знаех какво да кажа. Тя обаче настояваше да получи отговор и ме задърпа за расото.