Шоколад

Снощи станах от леглото и извадих картите от кутията, откъдето си бях обещала да не излизат повече. Усетих ги хладни между пръстите си, гладки като слонова кост, цветовете им се завъртяха върху дланите ми — синьо, пурпурно, зелено, черно… Познатите образи преминаваха светкавично пред очите ми като цветя, затиснати между черни стъкла. Кулата. Смърт. Любовниците. Смърт. Шестица. Смърт. Свещеникът. Смърт. Казвам си, че това не означава нищо. Майка ми вярваше и ето докъде стигна. Бягство, вечно бягство. Ветропоказателят на „Сен Жером“ замлъкна, призрачно спокойствие. Вятърът също угасна. Затишието ме смущава повече от скърцането на ръждясалото желязо. Въздухът е топъл, подсладен от ароматите на приближаващото лято. В Ланскене лятото се стоварва изведнъж, веднага щом стихнат мартенските ветрове. Идва с дъх на цирк. На трици и пържено тесто, на окосена трева и животински изпражнения. Майка ми вътре в мен шепти: Време е за промяна. У Арманд свети. Виждам малкото жълто квадратче на прозореца й, потрепва по водите на Тан. Какво ли прави по това време. Говорихме само веднъж за плановете й, оттогава нито дума. Все отклонява темата към рецепти, обяснява ми най-ефикасните начини за олекотяване пандишпан, убеждава ме кое е правилното съотношение захар-алкохол за най-вкусните пияни вишни. Потърсих в речника описанието на болестта й. Сложните медицински термини ми се струват като друг начин за бягство — неясни и хипотетични като изображенията върху картите. Невъобразимо е човек да си представи, че тези думи могат да бъдат приложени в действителност. Зрението й отслабва, пред погледа й плуват черни острови и всичко, което вижда, е на точки, на петна, замацано. Накрая чисто черно.

Разбирам я. Защо да се бори да съхрани за по-дълго време едно състояние, обречено на този неизбежен край? Мисълта, че в действията й има разхищение (която бе толкова близка на майка ми вследствие годините пестене и несигурност), определено не подхожда на Арманд. По-добре да се отдаде на своята екстравагантност с пълна сила, да изригне като вулкан и после внезапно да угасне в тъмнината. Въпреки това нещо в мен крещи упорито: не е честно! Може би продължава да се надява на чудо. Това също е наследство от майка ми. Арманд не вярва на такива неща.

През последните седмици, когато морфинът бе установил контрол над всичко и очите й бяха непрестанно замъглени, губеше връзката си с реалността с часове, пърхаше между въображаеми образи като пеперуда сред цветя. Някои от тях бяха красиви — мечти за летеж, за светлина, за извънтелесни срещи с филмови звезди и същества от неизвестни планети. Ала други тънеха в мрак, страшни и параноични. В тях винаги присъстваше Черния призрак, надзърташе от ъглите, присядаше край витрини на закусвални, зад щандове на дрогерии. Веднъж шофьор на такси, колата му е черна катафалка, като онези, лондонските, над очите му е смъкната бейзболна шапка с надпис „Доджърс“84, така каза майка. Той я преследвал, преследвал всички нас, които някога сме го били измамили. По време на едно от тези пропадания измъкна жълто портмоне и ми го показа. Бе натъпкано с изрезки от вестници, повечето от края на шейсетте и началото на седемдесетте. Предимно на френски, но и на италиански, немски, гръцки. Всички бяха за отвличания, изчезвания, покушения над деца.

— Толкова е лесно — каза ми тя с огромни и мътни очи. — Някъде, където има много хора. Толкова е лесно да изгубиш детето си. Да изгубиш дете като теб — намигна ми многозначително. Стиснах я за ръката.

— Всичко е наред, маман, ти винаги много си внимавала, не си ме изпускала от поглед. Затова никога не съм се губила.

Пак ми смигна.

— О, напротив, губила си се. Гу-убила си се — за известно време очите й останаха втренчени в празното пространство, устата й бе разкривена в ухилена гримаса, усетих ръката й като стиска сухи съчки. — Гу-убил-лаа — повтори отнесено и заплака. Опитах се да я утеша. Започнах да прибирам изрезките обратно в портмонето. Докато ги тъпчех вътре, забелязах, че в няколко от тях се споменава един и същ случай — изчезването на осемнайсет месечната Силвиан Келу от Париж. Майка й я оставила в детското столче на задната седалка на колата само за две минути, за да отскочи до аптеката, а когато се върнала, бебето го нямало. Липсвала още и торбата с пелените, както и червено плюшено слонче и кафяво мече.

Забеляза, че чета статията, и се усмихна.

— Мисля, че беше на две години — отрони загадъчно. — Почти на две. Тя беше много по-руса от теб. Не може да си била ти, нали? Все едно, бях по-добра майка от нея.

— Разбира се. Ти беше добра майка, чудесна майка. Не се тревожи. Никога не би направила нищо, за да ме изложиш на риск.

Тя само поклати глава и се усмихна.

— Невнимателна. Просто невнимателна. Не заслужаваше прекрасно малко момиченце, нали?

Кимнах, в следващия миг се вцепених.

— Не бях лоша, нали, Виан?

Детински въпрос. Потръпнах. Листът се изплъзна измежду пръстите ми.

— Не — уверих я. — Не беше лоша.