Шоколад

Женски писък. Опряла е гръб в отсрещната стена. На прага са натрупани почти всички мебели от стаята — тоалетка, скрин, столове. Муска най-сетне успява да ги избута навътре и си пробива път. Жозефин не е успяла да подмести тежкото легло с крака от ковано желязо, но е вдигнала дюшека и се прикрива под него, приклекнала е край стената, въоръжена с малък арсенал от подръчни вещи. Минала е през цялата къща, казвам си с известна почуда. Виждам следите от отчаяния й полет: счупена чаша на стълбите, следи от удар с лост по затворената врата на спалнята и по масичката за кафе, която Муска е използвал като стенобойна машина. Когато той обръща лице, виждам, че яростните й нокти са били и там, от слепоочието му се спуска струйка кръв, подут нос, разкъсана риза. По стъпалата има кръв — капка, мацване, вадичка. Върху вратата личат кървави отпечатъци от длани.

— Муска! — почти изпищявам, цял разтреперан. — Муска!

Поглежда ме с празен поглед. Очите му са като бодване на игла в брашно.

Арманд стои до мен, насочила бастуна си напред като меч. Прилича на най-стария авантюрист на света. Провиква се към Жозефин.

— Добре ли си, скъпа?

— Изведете го от тука! Кажете му да се маха!

Муска ми показва окървавените си ръце. Хем е разярен, хем някак объркан, изтощен, като малко дете, забъркано в бой между по-големи момчета.

— Видя ли какво имах предвид, pere? — изскимтява той. — Какво ти казах? Разбра ли сега?

Арманд си проправя път покрай мен.

— Не можеш да спечелиш, Муска! — звучи по-млада и по-силна от мен и се налага да си припомня, че всъщност е стара и болна. — Няма как да върнеш нещата назад. Дръпни се и я пусни.

Муска я заплюва и поглежда изумено, когато Арманд му отвръща със същото, при това светкавично бързо и точно. Избърсва лицето си и избухва.

— Ах, ти, дърта…

Гийом пристъпва пред нея, абсурден жест на защита. Кучето му излайва пронизително, но Арманд продължава напред.

— Не се опитвай да ме сплашиш, Пол-Мари Муска — скастря го Арманд. — Помня те от времето, когато беше сополив хлапак, който се криеше в „Les Marauds“, за да избяга от пияния си баща. Не си се променил много от тогава, само дето си станал по-голям и по-грозен. А сега се дръпни назад!

Поглежда я като замаян и отстъпва. За момент ми се струва, че ще започне да ми се моли.

— Pere. Кажи й — все едно бе търкал очите си със сол. — Знаеш какво имам предвид, нали?

Правя се, че не съм чул. Нищо не ме свързва с този човек. Няма място за сравнение. Подушвам го от разстояние, усещам зловонието на непраната му риза, отвратителния му бирен дъх. Хваща ме за ръката.

— Ти разбираш, pere — повтаря отчаяно. — Аз ти помогнах с циганите. Нали ти помогнах.

Може да е полусляпа, ама вижда всичко, мътните я взели. Всичко. Очите й се впиват в лицето ми.

— О, значи така било? — изкикотва се вулгарно. — Май сте си лика-прилика, а, отче?

— Нямам представа за какво говориш, Муска — гласът ми е леден. — Пиян си като свиня.

— Но, pere — едва произнася думите, лицето му е разкривено, алено — нали сам каза…

— Нищо не съм казвал.

— Каменно.

Отваря отново уста като риба, излязла на брега на пресъхналата Тан през лятото.

— Нищо!

Арманд и Гийом отведоха Жозефин, една сбръчкана ръка обгърна раменете й. Жената ми хвърля странен сияещ поглед, който почти ме плаши. Лицето й е цялото омазано, ръцете й са окървавени, но в този момент е красива, възбуждаща. Поглежда ме така, сякаш в един миг е съумяла да проникне до дълбините на душата ми. Опитвам се да й кажа, че не бива да ме обвинява. Аз не съм като него; не съм мъж, а свещеник, друга порода… но мисълта е абсурдна, невероятна.

После Арманд я отвежда и оставам насаме с Муска, сълзите му парят във врата ми, горещите му ръце са се вкопчили в тялото ми. За момент се чувствам объркан, понасям се заедно с него в мътилката на спомените си. После се дръпвам, старая се да бъда учтив, но в крайна сметка започвам да блъскам с нарастваща жестокост провисналия му корем с длани, юмруци, лакти. И през цялото време крещя, за да заглуша отчаяните му молби, това не е моят глас, а някакво пронизително, вгорчено пищене.

— Махай се от мен, копеле, развали всичко, унищожи…

— Съжалявам, Франсис, не…

— Pere…

— Развали всичко. Всичко! Изчезвай от тук! — задъхан от усилието, най-накрая успявам да се изтръгна от мазната му, гореща хватка, освобождавам се с внезапна, отчаяна радост… Най-после съм свободен! После хуквам надолу по стълбите, подхлъзвам се върху лекия килим, сълзите му, глупавите му вопли ме следват като нежелано дете.

По-късно остана време да разменя няколко думи с Каро и Жорж. Няма да разговарям с Муска. Пък и плъзна слух, че е изчезнал, натоварил каквото могъл в таратайката си и отпрашил в неизвестна посока. Кафенето е затворено, само счупеното стъкло на вратата напомня за случилото се сутринта. Отидох там през нощта, дълго стоях пред прозореца. Небето над „Les Marauds“ бе кафеникавозелено, с една-единствена по-светла нишка далеч над хоризонта. Реката бе притихнала в мрака.