Шоколад

Кръвта ми замръзна в жилите, и кожата ми се опъна върху слепоочията не само защото осъзнах, че си ме предал, pere. За мен грехът, по-точно греховете на плътта, бяха гнусно отклонение от пътя, един вид содомия. Възможността в този акт да се крие удоволствие не можех да приема. Въпреки това вие с майка… разгорещени, зачервени, отдадени на механичните ритмични движения, смазани един с друг и един в друг като бутала, не чисто голи, не, но още по-похотливи заради остатъците от дрехи — риза, намачкана пола, повдигнато расо… Не, не плътта бе тази, която така дълбоко ме отврати, понеже гледах на тази сцена с дистанцирано безразличие и погнуса. А чувството, че бях пожертвал себе си заради теб, pere, при това само две седмици по-рано бях ти предоставил душата си — бях стиснал бутилката с бензин. Докато излиташе във въздуха и се възпламеняваше, изпитах трепета на справедливия гняв, въздишката на раздялата. Течността плисна по палубата на жалкия кораб в яростна вълна от озверели съскащи пламъци, сподирили изсъхналия брезент, облизващи дъските с порочния си език. Заподозряха, че е умишлен палеж, pere, но кой би помислил, че в това може да има пръст доброто, кротко момче на Рейно; не, не и Франсис, който пее в църковния хор и слуша побледнял и хрисим твоите проповеди. Не и бледият младеж Франсис, който дори прозорец не е чупил през живота си. Виж, Муска, да. Старият Муска и онзи непрокопсаник синът му, сигурно е тяхна работа. За известно време хората се държаха хладно с тях, стояха надалеч. Този път бяха прекалили. Двамата отричаха упорито и в крайна сметка нищо не бе доказано. Жертвите не бяха от местните. Никой не направи връзка между пожара и последвалите промени в живота на семейство Рейно, раздялата на родителите, заминаването на сина в специално училище на север… За теб го направих, pere. От любов към теб. Горящата лодка край сухия пристан озарява кафявата нощ, хората хукват, крещят, раздират с нокти спечената плът на пресъхналата Тан, някои отчаяно се опитват да изринат последните останали кофи мокра кал от коритото на реката, да залеят горящата лодка, аз чакам притаен в храстите, с пресъхнала уста и трептящо от радост сърце.

Нямаше как да знам, че вътре спят хора, казвам си. Обвити тъй плътно в пиянския си мрак, че дори огънят да не може да ги събуди. По-късно ги сънувах, овъглени трупове, нахвърляни един върху друг, вкопчени един в друг като съвършените любовници. Месеци наред крещях насън, когато мамещите им пръсти се протягаха да ме докоснат, чувах гласовете им, сякаш политнала пепел, белите им като тебешир устни изричаха името ми.

Но ти ми даде опрощение, pere. Каза ми, че вътре имало само някакъв пияница и пачаврата му. Ненужен боклук, замърсяващ реката. Двайсет пъти „Отче наш“ и още толкова „Аве Мария“ — това бе цената, която заплатих за техния живот. Крадци, осквернили Божия дом и наскърбили нашия свещеник, не заслужават друго. Бях млад, светлото бъдеще бе пред мен, имах любящи родители, които щях да наскърбя и които щяха да са ужасно нещастни, ако разберат. Освен това се опита да ме убедиш, че вероятно е било нещастен случай. Че сигурно Бог е пожелал така.

Повярвах. Или се престорих, че вярвам. И все още съм благодарен.

Докосване по ръката. Подскачам ужасен. Взирайки се в дълбините на спомените си, съм замаян за момент. Арманд Воазен стои зад мен, умните й черни очи са вперени в мен. До нея е Дюплеси.

— Ще направиш ли нещо, Франсис, или ще оставиш оня бизон Муска да я пречука? — гласът й е трошлив като кристал. Едната й ръка стиска бастуна, другата отскача във вещерски жест към затворената врата.

— Не е… — от гърлото ми се изтръгва тъничък, детски гласец, няма нищо общо с моя. — Не е моя работа да се бър…

— Глупости! — перва ме през пръстите с бастуна си. — Ще сложа край на това, Франсис. Идваш ли с мен, или възнамеряваш цял ден да лапаш мухи?

Не дочаква отговора ми и заблъска яростно по вратата на кафенето.

— Заключено е — отронвам вяло.

Свива рамене. Внезапен удар с дръжката на бастуна й и единият стъклен панел на вратата е на парчета.

— Ключът е от вътрешната страна — подхвърля остро. — Би ли ми го подал, Гийом.

Чува се прещракване и вратата се отваря. Следвам я нагоре по стълбите. Оттук писъците и трясъкът на чупещи се стъкла са по-силни, събрани в кухия улей на стълбището. Муска стои пред прага на една стая на горния етаж, едрото му тяло препречва наполовина площадката и отрязва достъпа към помещението; през тесния процеп между отворената врата и рамката проблясва лъч светлина, който пада върху стълбището. Муска подновява атаката си срещу барикадирания вход. Под тежестта на тялото му нещо пада и се чупи, той изсумтява доволно и отново се втурва напред.