Читаем Шоколад полностью

Купчината върбови клонки до мен намалява. Потапяне в светена вода, благословия, докосване по ръката. Люк Клермон се дръпва гневно, когато посягам към него. Каролин го сгълчава вяло и ми се усмихва над сведените глави. От Муска няма и следа. Поглеждам в църквата: с изключение на неколцината по-възрастни богомолци, които все още са коленичили пред олтара, вътре няма никой. Свети Франциск се е възправил край вратата, абсурдно весел за светец, грейналото му лице подхожда повече на безумец или пияница, отколкото на свят човек. Изпитвам тръпка на раздразнение към онзи, който е поставил статуята тук, толкова близо до входа. Чувствам, че патронът на името ми би трябвало да стои с повече тежест, с по-голямо достойнство. А вместо това този огромен захилен глупак сякаш ми се подиграва, вдигнал небрежно едната си ръка за благословия, с другата притиснал гипсовата птичка към издутия си корем, сякаш замислен за нещо друго. Мъча се да си спомня дали когато напуснахме Ланскене, светецът бе на същото място, а, pere? Ти помниш ли, или е преместен впоследствие от някой подигравчия? Свети Жером, на когото е наречена църквата ни, е на далеч по-задна позиция, свит в мрачната си ниша, зад него тъмнее опушено маслено платно. Стои някак в сянка, едва се забелязва, старият мрамор, от който е издялан, носи жълтеникавите следи на дима от хиляди свещи. Свети Франциск от своя страна си е бял като печурка, независимо от влагата по гипса, рони си се безгрижно и хич не го интересуват възмутените погледи на другите светци. Отбелязвам си да го преместя на по-подходящо място при първа възможност.

Муска не е в църквата. Оглеждам внимателно навсякъде, все още запазил искрица надежда, че може би ме чака в някой ъгъл. От него ни следа. Може да е болен, казвам си. Само сериозно неразположение би могло да принуди такъв убеден богомолец като него да пропусне служба на Връбница. Преобличам се в ежедневното си расо, оставям ритуалните одежди в съдохранилището. Потира и светопричастния съд заключвам от съображения за сигурност. По твое време, pere, нямаше нужда от такива предохранителни мерки. Но в днешните несигурни времена човек не може да има вяра никому. Крадци и цигани, да не споменавам някои от местните жители, гледат на възможността да получат пари в брой по-сериозно от перспективата за вечно проклятие.

Отправям се към „Les Marauds“ с енергична крачка. Муска не ми се е обаждал от миналата седмица. Мярнах го отдалеч веднъж-дваж, видя ми се блед и болнав, приведен като покайващ се грешник, очите му едва се виждаха под подпухналите клепачи. Вече почти никой не ходи в кафенето му, явно хората ги е страх от изнурения му вид и избухливостта му. Посетих го миналия петък. Нямаше почти никакви клиенти. Личеше, че подът не е помитан от заминаването на Жозефин, долу се валяха фасове и хартийки. Навсякъде мръсни чаши. На витрината под бара се кокореха няколко самотни сандвича и нещо червеникаво с извити краища, явно някога парче пица. До тях купчина от листовките на Каролин, затиснати с мръсна халба. Натрапчивата миризма на голоаз бе подсилена от воня на повръщано и плесен. Муска беше пиян.

— А, ти ли си бил — тонът му бе мрачен, почти войнствен. — Дошъл си да ми кажеш да си подложа и другата буза, а? — засмука продължително от цигарата си, влажно притисната между зъбите. — Би трябвало да си доволен. Не съм се доближавал до оная кучка от дни.

Поклатих глава.

— Не ставай зъл.

— Не мога да се държа както си искам в собствения си бар? — повиши тон Муска. — Това си е моят бар, нали така, pere? Искам да кажа, надявам се, че поне него няма да й поднесеш на тепсия, а?

Уверих го, че разбирам как се чувства. Дръпна пак от цигарата си и се закашля, като в същия момент избухна в смях и ме заля с дъжд от воняща бира.

— Това е добре, pere. — дъхът му е отвратителен и горещ като на животно. — Много добре. Ама естествено, че разбираш. Че как иначе. Когато си дал обет, църквата ти е взела топките. Така че сега к’ва ти е файдата да спасяваш моите!

— Пиян си, Муска — скастрих го.

— Правилно забеляза, pere — озъби ми се в отговор. — Нищо не остава незабелязано за очите ти, нали? — с ръката, в която държеше цигарата, описа широк кръг. — На нея не й трябва друго, освен да види това място в подобно състояние — рече дрезгаво. — Това й стига, за да се почувства щастлива. Да се убеди, че ме е съсипала — още малко и щеше да заплаче, очите му плувнаха в обичайното пиянско самосъжаление. — Да види, че е изложила брака ни на показ, та да могат всички да се посмеят — избълва нещо средно между оригня и вопъл. — Че ми е разбила шибаното сърце! — избърса си носа с опакото на ръката. — Не си мисли, че не знам какво става тук — каза след малко по-тихо. — Кучката и ония нейни ухилени приятели. Знам какви ги вършат — отново повиши глас, огледах се притеснено и видях любопитните погледи на малкото му посетители. Предупредих го, стискайки ръката му.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Айза
Айза

Опаленный солнцем негостеприимный остров Лансароте был домом для многих поколений отчаянных моряков из семьи Пердомо, пока на свет не появилась Айза, наделенная даром укрощать животных, призывать рыб, усмирять боль и утешать умерших. Ее таинственная сила стала для жителей острова благословением, а поразительная красота — проклятием.Спасая честь Айзы, ее брат убивает сына самого влиятельного человека на острове. Ослепленный горем отец жаждет крови, и семья Пердомо спасается бегством. Им предстоит пересечь океан и обрести новую родину в Венесуэле, в бескрайних степях-льянос.Однако Айзу по-прежнему преследует злой рок, из-за нее вновь гибнут люди, и семья вновь вынуждена бежать.«Айза» — очередная книга цикла «Океан», непредсказуемого и завораживающего, как сама морская стихия. История семьи Пердомо, рассказанная одним из самых популярных в мире испаноязычных авторов, уже покорила сердца миллионов. Теперь омытый штормами мир Альберто Васкеса-Фигероа открывается и для российского читателя.

Альберто Васкес-Фигероа

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Современная проза