Шоколад

Новите проповедници: опорочаване на Великденския дух.

„Винаги ще има едно незначително малцинство от хора, които се опитват да използват Свещените традиции за лична облага.

Продажбата на поздравителни картички. Веригите супермаркети. Дори още по-опасни са онези, които проповядват завръщане към древните традиции, въвличайки децата пи в езически практики под маската на забава. Мнозина от нас считат всичко това за безобидно и се отнасят търпеливо с такива хора. Защо иначе нашето общество позволи така наречения Фестивал на шоколада да се проведе извън нашата църква навръх Възкресение Христово? Това е подигравка с всичко, което символизира Великден. Призоваваме ви да бойкотирате този така наречен Фестивал и всички подобни събития в името на вашите невинни деца.

ЦЪРКВА, не ШОКОЛАД, това е ИСТИНСКОТО ПОСЛАНИЕ на ВЕЛИКДЕН!“

— „Църква, не шоколад“ — изсмях се аз. — Всъщност доста добро мото, какво ще кажеш?

Жозефин ме погледна притеснено.

— Не мога да те разбера. Изобщо не ми се виждаш разтревожена.

— Че защо да се тревожа? — свих рамене. — Това е само една листовка. При това съм сигурна кой я е сътворил.

Тя кимна.

— Каро — каза го отчетливо. — Каро и Жолин. Съвсем в техния стил. Всичките тия приказки за невинните деца — изпухтя подигравателно. — Но хората ги слушат, Виан. Тези листовки може да ги накарат да се замислят, преди да дойдат тук. Жолин е единствената учителка в Ланскене. А Каро е член на Общинския съвет.

— Нима? — изобщо не знаех, че съществува такова нещо. Самовлюбени, лицемерно набожни идиоти, склонни към клюкарстване. — И какво ще направят? Ще арестуват цялото село ли?

Жозефин поклати глава.

— И Пол членува там — отрони едва чуто.

— Е, и?

— Знаеш на какво е способен — в гласа й имаше нотки на отчаяние. Забелязала съм, че когато е под напрежение, се връща към старите си тикове, забива юмруци в ребрата си. — Той е луд, знаеш го. Просто е…

Замлъкна съкрушена, сви ръце. Отново ме обзе усещането, че иска да ми каже нещо, че знае нещо. Докоснах я по ръката, внимателно си проправих път към мислите й, но не успях да видя нищо повече от предишния път: дим, мазен сивкав дим на фона на пурпурно небе.

Дим! Стиснах я за ръката. Дим! Сега, когато разбрах какво виждам, започнах да разгадавам детайлите: бледото му лице в мрака, режещата му, триумфираща усмивка. Тя ме погледна мълчаливо, беше разбрала.

— Защо не ми каза? — прошепнах най-накрая.

— Не можеш да го докажеш. Нищо не съм ти казвала.

— Не е нужно. Затова ли те е страх от Рижия? Заради стореното от Пол?

Вдигна упорито брадичка.

— Не ме е страх от него.

— Но не му говориш. Дори не оставаш в една стая с него. Не можеш да го погледнеш в очите.

Скръсти ръце. Позата на тялото й говореше, че няма какво повече да ми каже.

— Жозефин? — извърнах лицето й към моето, принудих я да ме погледне. — Жозефин!

— Добре — гласът й бе дрезгав и глух. — Знаех, чуваш ли? Знаех какво се кани да направи Пол. Казах му, че ще го издам, ако опита. Че ще ги предупредя. Той ме удари — изгледа ме с убийствен поглед, преглътна сълзите си. — Е, значи съм една тъпачка — каза високо, но вяло. — Вече го знаеш. Не съм смела като теб, аз съм една лъжкиня и тъпачка. Позволих му да го направи, можеше някой да умре. Рижия, Зезет, бебето й… Тогава аз щях да съм виновна! — пое дълбока глътка стипчив дъх.

— Не му казвай. Няма да го понеса.

— Не съм си и помисляла да му казвам. Защото ти сама що го направиш.

Започна да тресе глава като обезумяла.

— Не. Не мога!

— Всичко е наред, Жозефин. Не си виновна. Пък и никой не пострада, нали така?

— Няма да мога. Не мога — повтори упорито.

— Рижия не е като Пол. Двамата с него си приличате повече, отколкото можеш да си представиш.

— Не знам какво да му кажа — закърши ръце тя. — Защо просто не си тръгна. Трябваше просто да си вземе спечеленото и да се махне.

— Няма да стане.

Разказах й за плановете на Рижия и за предложението на Нарсис, за корабчето в Ажен.

— Заслужава поне да знае кой го е направил. И можеш да бъдеш сигурна, че ще разбере кой е единственият виновник за случилото се — Муска. Ще разбере, че никой друг не го мрази. Ти много добре знаеш какво е да се чувстваш като него.

Жозефин въздъхна.

— Не днес. Ще му кажа, но някой друг път. Става ли?