Шоколад

Таванската стаичка е почти готова, тук-там боята още не е засъхнала, но новият прозорец, кръгъл, с метална рамка, съвсем като люк на кораб, е напълно завършен. Утре Рижия ще нареди дюшемето, след което ще изшлайфа и лакира дъските. Тогава вече ще можем да преместим леглото на Анук на новото място. Няма врата. Влиза се през капак, до който водят десетина стъпала. Малката ми пътешественичка е на върха на щастието. С часове стърчи на стълбата, провряла глава през вдигнатия капак, надзирава работата и дава точни указания какво още трябва да се свърши. Другото време прекарва при мен в кухнята, заинтригувана от великденските приготовления. Жано често е с нея. Сядат един до друг на прага и приказват в един глас. Налага се да ги подкупвам, та да се махнат. След случая с Арманд Рижия постепенно започна да прилича на себе си, докато привършва с боядисваното, си подсвирква. Справи се чудесно, макар още да не може да прежали загубата на всичките си инструменти при пожара. Взел е на заем от работилницата на Клермон, ама не стрували. Веднага щом може, ще си купи нови.

— В Ажен има едно място, където продават стари лодки — каза ми днес, докато пием шоколад и похапваме еклери. — Мога да си купя някоя трошка и през зимата да си я оправям. Ще стане хубава и удобна.

— Колко пари ще ти трябват?

Сви рамене.

— Може би около пет хиляди франка, а може пък четири. Зависи.

— Арманд с удоволствие ще ти даде на заем.

— Не — по този въпрос е непреклонен. — Тя вече направи достатъчно — плъзна показалеца си по ръба на чашата. — Освен това Нарсис ми предложи работа. Като начало в оранжериите, а после и за vendanges79. След това идват картофите, бобът, краставиците, патладжаните… Има достатъчно работа чак до ноември.

— Това е чудесно — ентусиазмът му ме изпълва с топли чувства, радвам се, че възвърна предишния си дух. Сега изглежда доста по-добре, по-спокоен, няма го онзи ужасен поглед, изпълнен с враждебност и подозрение, който разтърсва лицето му като обитавана от духове къща. По молба на Арманд през последните няколко дни спа в къщата й.

— В случай, че получа нов пристъп — каза му тя сериозно, а в същото време ми хвърли дяволит поглед зад гърба му. С измама или не, радвам се, че се върна при нас.

С Каролин Клермон обаче има проблем: в сряда сутринта цъфна в „La Praline“, придружавана от Жолин Дру, която уж искала да поговорим за Анук. Рижия седеше на бара и пиеше мока. Жозефин, която още се притеснява от него, бе отишла в кухнята да опакова готовите шоколади. Анук не беше приключила със закуската, пред нея имаше жълта купа с chocolat ай lait и наченат кроасан. Двете жени й се усмихнаха медено и изгледаха Рижия сдържано, но презрително. Той моментално си докара оня нагъл, високомерен поглед.

— Надявам се не идваме в неподходящ момент — започна Жолин с мек, обработен глас, изпълнен със загриженост и топли чувства. Под външната благост обаче се усещаше непогрешимо безразличие.

— Ни най-малко. Тъкмо закусвахме. Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Не закусвам.

Престорено свенлив поглед към Анук, която, забила глава в чинията си, изобщо не го забеляза.

— Бих искала да поговорим — продължи Жолин все в същия дух. — Насаме.

— Няма проблеми, слушам те. Сигурна съм, че той няма нищо против.

Рижия се ухили, лицето на Жолин се изкриви в кисела гримаса.

— Ами, въпросът е малко деликатен.

— В такъв случай, убедена ли си, че държиш да го споделиш точно с мен? Струва ми се, че отец Рейно е далеч по-подходящ…

— Не, категорично трябва да говоря с вас — изсъска Жолин през стиснати устни.

— О! — учтиво: — За какво се касае?

— За дъщеря ви — кристална усмивка: — Както ви е известно, аз съм й класна.

— Да, известно ми е — долях на Рижия мока. — Е, и? Да не би да изостава? Или има някакви проблеми?

Прекрасно знам, че Анук няма проблеми в училище. Откакто навърши четири и половина, чете с истинска страст. Говори английски почти толкова добре, колкото и френски — наследство от Ню Йорк.

— Не, не — уверява ме Жолин. — Тя е едно умно малко момиче — бърз поглед към Анук, но дъщеря ми явно е прекалено съсредоточена върху закуската си. Тайничко, като мисли, че не я гледам, си открадва малко шоколадов мус от витрината и го пъхва в кроасана си, за да заприлича на pain au chocolat.

— Значи е нещо с поведението й? — питам с пресилена загриженост. — Да не би да е недисциплинирана? Непослушна? Неучтива?

— Не, не. Разбира се, че не. Нищо подобно.

— Тогава какво?

Каро ме поглежда кисело.

— Тази седмица отец Рейно направи няколко посещения в училището. За да поговори с децата за Възкресението, да им разкрие смисъла на Великденския празник и така нататък.

Кимнах окуражително. Жолин пак ми се усмихна съчувствено.

— Ами, Анук се държа — свенлив поглед към нея, — е, не бих казала точно недисциплинирано, но зададе няколко доста странни въпроса — усмивката й се сплеска между тънките скоби на неодобрението. — Наистина доста странни въпроси — повтори.