Шоколад

В главата ми нахлува неделният ни разговор с Рейно. Този човек продължава да е пълна загадка за мен. Напоследък като че ли долавям някакво отчаяние, как само се бъхти в църковния двор, с каква ярост копае и прекопава, плеви, а наред с бурените нерядко изтръгва и по някой цветен храст или китка цветя. От него се лее пот, расото потъмнява на гърба му в тъмен триъгълник. Явно е, че не изпитва удоволствие от полския труд. Виждам лицето му. Докато работи, чертите му са разкривени от усилие. Мисия си, че ненавижда земята, която копае, растенията, с които се бори. Прилича на скъперник, принуден да изхвърли банкноти в пещ: обладан от някаква ненаситност, отвращение и замаян от неохота. Но не се отказва. Като го гледам, ме пронизва познато чувство на страх, макар да не съм сигурна от какво. Този човек, моят враг, е като машина. Гледам го и се чувствам странно незащитена под орловия му поглед. Нужна ми е пълна мобилизация на силите, за да го погледна в очите, да му се усмихна, да се правя на нехайна… вътре в мен нещо крещи и се бори яростно да избяга. Шоколадовият фестивал не е единственото, което го хвърля в ярост. Знам го с такава категоричност, все едно съм го прочела направо в мислите му. Усещам го със самата си същност. За него аз съм жива заплаха. В момента ме наблюдава тайно от недовършената си градина, очите му се плъзгат встрани към прозореца ми, после се връщат при лехите с лукаво задоволство. Дума не сме си обелили от неделя насам, мисли си, че е спечелил точка срещу мен. Арманд не се върна в „La Praline“ и по очите му разбирам, че намира в себе си причината за това. Нека си го мисли, щом това го прави по-щастлив.

Анук ми каза, че вчера ги посетил в училище. Говорил за смисъла на Великденския празник — на пръв поглед безобидна тема, макар че само при мисълта, че дъщеря ми се е оказала в обсега му, ме побиват тръпки. Прочел им притча, обещал да ги посети пак. Попитах я дали е говорил с нея.

— Ами да — изчурулика весело тя. — Не е лош. Каза, че мога да отида и да разгледам църквата му, ако искам. Да видя свети Франциск и всичките малки животинки.

— Е, искаш ли?

Сви рамене.

— Може би.

В малките часове на нощта, когато всичко изглежда възможно и нервите ми пищят като несмазаните панти на ветропоказателя, си казвам, че страхът ми е ирационален. Какво може да ни стори? Как би могъл да ни навреди, дори да иска? Та той не знае нищо. Не би могъл да знае нищо за нас. Няма тази сила.

О, напротив, и то каква, шепти гласът на майка в душата ми, той е Черния призрак.

Анук се върти в леглото. Чувствителна към настроенията ми, винаги усеща кога не спя и затънала в сладки сънища, се бори яростно да не изплува към будността. Започвам да дишам равномерно, докато се успокои.

Опитвам се да си внуша, че Черния призрак е измислица. Въплъщение на страховете ми, взело образа на карнавален герой. Приказка, разказвана в тъмни нощи. Сенки в странна стая.

Вместо отговор в главата ми нахлува онази картина, този път съвсем ясна: Рейно край леглото на възрастен мъж, застинал в очакване, устните му помръдват сякаш за молитва, огънят зад гърба му се вижда като през опушено стъкло. Цялата сцена е изпълнена с напрежение. Свещеникът е надвиснал над леглото като хищник, двете зачервени лица си приличат, в забуления пламък проблясва заплаха. Мъча се да приложа знанията си по психология. Това е образ на Черния призрак като Смъртта. Архетип, побрал в себе си моя страх от неизвестното. Не съм убедителна. Онази част от мен, в която все още говори гласът на майка ми, е по-красноречива.

Ти си ми дъщеря, Виан, повтаря неумолимо, знаеш какво означава.

Означава придвижване напред, щом вятърът смени посоката си, означава да виждаш бъдещето, събрано в една карта, животът ти да е постоянна умора.

— В мен няма нищо специално — едва след като го изричам, осъзнавам, че е на глас.

— Маман? — сънливият глас на Анук.

— Шшт. Има време до зазоряване. Поспи още.

— Попей ми, маман — промърморва и протяга ръчичка в мрака. — Оная песен за вятъра.

Подхващам мелодията, вслушана в собствения си глас, под акомпанимента на прегракналия ветропоказател.

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent
V’la l’bon vent, ma vie m’appelle
V’la l’bon vent, v’la l’joli vent
V’la l’bon vent, ma miem ’attend.“

След малко дишането на Анук става равномерно, заспала е. Омекналата й от съня ръчичка все още се гуши в моята. Когато Рижия приключи с ремонта, тя пак ще си има своя стая и тогава всичко ще си дойде на мястото. Чувствам се като през някогашните хотелски нощи, когато двете с майка спяхме, задавени от влагата на собственото си дишане. Влажните прозорци са набраздени от водни струйки. Уличният шум никога не стихва.

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent.“