Шоколад

Камбаната отеква равномерно във варосаните стени на къщите и магазините. От звъна й потръпва дори паважът. Усещам плътния грохот през подметките на обувките си. Нарсис осигури les rameaux — кръстосаните върбови клонки, които раздавам в края на службата и които ще бъдат пазени върху ревери, камини и край легла през цялата Страстна седмица. И на теб ще донеса, pere, също и свещ, която да гори край леглото ти. Не виждам причина да не го правя. Персоналът ме гледа с едва прикрита веселост. Само страхът и уважението пред сана ми ги възпират да не избухнат в смях. Порозовелите лица на сестрите блестят в преглътнати усмивки. В коридора момичешките им гласове набират мощ и образуват фрази, които разстоянието и акустиката в коридорите размиват:

Мисли си, че го чува… ами да… че ще се оправи… Не думай!… Сериозно!… Та той му говори, скъпа… веднъж го чух… да се моли… После момичешки смях: хи-хи-хи! Сякаш изпуснати мъниста върху плочките.

Разбира се, не се осмеляват да ми се смеят в лицето. Правят се на смирени сестри в чистите си бели престилки, косите им са опънати назад под колосаните касинки, очите им гледат в пода. Манастирски чеда, насън да ги бутнеш, ще изрекат добре заучената формула: oui, mon pere_, non, mon pere_. А в същото време сърцата им ще се пръснат от потисната веселост. Моите енориаши също проявяват подобни отклонения. Хвърлят дръзки погледи по време на проповедите, а веднага след службата се отправят директно към chocolaterie. Днес обаче всичко е наред. Поздравяват ме с респект, почти страхопочитание. Нарсис се извинява, че вейките всъщност не са от върба, а извити и преплетени кедрови клонки.

— Върбата не вирее добре по тези места, pere — обяснява навъсено, както си му е маниерът. — Сланата я убива.

Потупвам го бащински по рамото.

— Не се притеснявай, mon fils81. — Завръщането им в братството ме разтапя, чувствам се добродушен, снизходителен. — Няма за какво да се притесняваш.

Каролин Клермон поема ръката ми между ръкавиците си.

— Прекрасна служба — в гласа й има топлота. — Толкова прекрасна служба.

Жорж повтаря думите й като ехо. Люк стои от другата й страна с мрачен вид. Зад тях са семейство Дру, и те със сина си. Изглежда глупаво с моряшката си якичка. Не забелязвам Муска сред множеството, но съм сигурен, че не може да е пропуснал службата.

Каролин Клермон ми се усмихва лукаво.

— Май успяхме — казва доволно. — Направихме петиция с над сто подписа…

— За шоколадовия фестивал — прекъсвам я тихо и сърдито. — Но не му е тук мястото да обсъждаме тези неща.

Не разбира намека.

— Разбира се! — възкликва на висок глас. — Разпространихме двеста листовки. Събрахме подписи от половината жители на Ланскене. Посетихме всеки дом — спира и се поправя, — исках да кажа почти всеки дом — мазна усмивка. — С няколко очевидни изключения.

— Чудесно — нарочно придавам на гласа си сдържаност. — Е, може би ще обсъдим тези неща някой друг път.

Този път схвана намека. Изчерви се.

— Разбира се, pere.

Вярно, права е. Ефектът се вижда. През последните няколко дни почти никой не стъпва в магазина на Роше. В крайна сметка неодобрението на Общинския съвет не е шега работа за такова малобройно общество, мълчаливото неодобрение на Църквата също. Да пазаруваш и да се веселиш, да се тъпчеш директно пред този неодобрителен поглед… Изисква се доста повече смелост, по-отявлено борбен дух, отколкото може да им внуши онези жена. Все пак е тук отскоро. Блудният син се завърна, pere. Инстинктивно. За хората тук Роше е просто едно мимолетно увлечение, нищо повече. Вече всички тръгват в правилната посока. Не се лъжа, че го правят, подтиквани от някакви възвишени чувства, от разкаяние или набожност — овцете не се славят с особен ум. Но инстинктите, възпитавани у тях още от люлката, са достатъчно силни. Краката им сами ги водят към дома, дори мислите им да са другаде. Днес изпитах внезапен прилив на обич към тях, към своето паство, към енориашите си. Иска ми се да стисна ръцете им в своите, да докосна топлата им, неразумна плът, да се опия от тяхното благоговение и вяра.

За това ли се молих, pere? Това ли бе урокът, който трябваше да науча? Претърсвам тълпата за Муска. Винаги идва на църква в неделя, не може да е пропуснал… Но не го виждам и когато потокът се поразреди. Не си спомням да е взел причастие. А със сигурност не би си тръгнал, без да размени няколко думи с мен. Може би още е вътре, казвам си. Преживя тежко тая история с жена му. Може би има нужда от помощта ми.