Шпионинът

— Харесва ми искреността ви, сър. Тя е част от чувството за чест на войника и не може да не направи най-благоприятно впечатление на съдиите ви.

— Би било добре — каза един от колегите му — да уведомите подсъдимия, че има право да не казва повече от това, което той сметне за необходимо. Въпреки че ние сме военен съд, в това отношение зачитаме принципите на всяко свободно правителство.

Третият член на съда кимна мълчаливо и председателят продължи внимателно, като гледаше бележките пред себе си.

— Обвинението срещу вас е, че в качеството си на офицер от вражеската армия, на двадесет и девети октомври сте преминал през постовете на американската армия при Уайт Плейнс, преоблечен, поради което сте заподозрян във враждебни за интересите на Америка намерения и подлежите на наказание като шпионин.

Равният и мек глас на говорещия, който повтори същността на обвинението, бе изпълнен с авторитет. То бе толкова ясно, фактите толкова красноречиви и наказанието толкова утвърдено, че сякаш да се спаси изглеждаше невъзможно. Но Хенри отговори нетърпеливо:

— Вярно е че преминах маскиран през постовете ви, но…

— Внимавайте — прекъсна го председателят — военните закони са строги сами за себе си. Няма нужда да утежнявате собственото си положение.

— Подсъдимият има право да оттегли изказването си, ако желае — подчерта единият от съдиите. — Ако получим признанията му, те ще бъдат цялостно използвани за доказване на обвинението.

— Няма да оттегля нищо, щом е истина — каза Хенри гордо.

— Чувствата ви са благородни, сър. Само съжалявам, че един млад офицер като вас се е оставил дотолкова да бъде заблуден от лоялността си, че да бъде използван за целите на измамата.

— Измама? — повтори Уортън. — Смятах че е разумно да се предпазя от попадане в плен!

— Капитан Уортън — един войник никога не трябва да се изправя срещу врага си по друг начин, освен открито, с оръжие в ръка. В Англия съм служил На двама крале, както сега служа на страната си. Но никога не съм отивал срещу врага си освен на дневна светлина и с предупреждение, че отивам като враг.

— Можете да обясните защо влязохте в наша територия маскиран — каза единият съдия с леко помръдване на устните.

— Този възрастен джентълмен пред вас е мой баща — продължи Хенри — Изпаднах в беда, защото отидох да го видя. Освен това, онези територии рядко са във владение на вашите войски, и както говори името им, всеки е свободен да се движи там, когато пожелае.

— Това име, тоест неутрални земи, не е оторизирано от закона. То произлиза от положението в страната. Но когато една армия се придвижва, с нея се придвижват и правата й, а първото от тях е правото да се защити.

— Аз не съм казуист, сър. Но смятам че дължа на баща си чувствата, които имам към него и бих се изложил и на по-големи опасности, за да ги докажа при напредналата му възраст.

— Много похвални чувства — каза председателят. — Господа, тази работа започва да се прояснява. Признавам, че в началото смятах че положението е много сериозно, но никой не може да го съди за това, че се е видял са баща си.

— А имате ли доказателства, че това е било намерението ви?

— Да. Ето тук — баща ми, сестра ми, майор Дънуди всички знаят това.

— Тогава — каза невъзмутимият съдия — може би ще бъдеш спасен. Сър, ще бъде добре да проверим по-подробно нещата.

— Разбира се — отговори председателя оживено. — Нека възрастния мистър Уортън заповяда, за да положи клетва.

Бащата направи усилие да се овладее и като пристъпи напред с несигурни крачки, изпълни изискването на съда.

— Вие сте баща на подсъдимия? — попита полковник Сингълтън с тих глас, след кратка пауза на уважение към вълнението на свидетеля.

— Да, той е единственият ми син.

— Какво ще ни кажете за посещението му у дома ви на двадесет и девети миналия месец?

— Както той каза, дойде за да види мен и сестрите си.

— Беше ли преоблечен?

— Не беше с униформата на шестдесети полк.

— Да види сестрите си! — каза председателят с вълнение. — Имате ли и дъщери, сър?

— Да. Две. Те са тук, в тази къща.

— Беше ли с перука? — намеси се другият съдия.

— Имаше нещо такова на главата му, струва ми се.

— И от колко време бяхте разделени? — попита председателят.

— Година и два месеца.

— Беше ли облечен с палто от груб плат? — попита съдията, като гледаше листа с обвиненията.

— Имаше палто.

— И мислите, че е дошъл само за да ви види?

— Мен и дъщерите ми.

— Смело момче — прошепна председателят в ухото на мълчаливия си колега. — Не виждам заплаха в тази постъпка. Неразумна е, но пък е достойна.

— Знаете ли дали синът ви не е бил натоварен със специална задача от сър Хенри Клинтън? Дали посещението му при вас не е било прикритие за други цели?

— Как мога да знам? — каза мистър Уортън с тревога. — Сър Хенри не би ми доверил такова нещо!

— Знаете ли нещо за този пропуск? — съдията показа документа, който Дънуди бе взел при залавянето.

— Нищо. Кълна се в честта си. Нищо. — Бащата се дръпна от хартията като от зараза.

— Помните клетвата си?

— Не знам нищо.