Шпионинът

Сър, при получаването на това писмо, трябва да сте готов да съсредоточите ескадрона си срещу напредващия неприятел по течението на реката до десет часа, утре сутринта. При възвишенията на Кротън ще намерите пехота, която ще ви подкрепи. За бягството на британския шпионин ми бе докладвано, но арестуването му не е по-съществено от новата ви задача. Ето защо, върнете всички хора, заети с преследването му и се постарайте да разгромите врага.

Ваш Дж. Вашингтон.

— Слава Богу — възкликна Дънуди. — Залавянето на Хенри пада от плещите ми. Сега мога с чест да изпълня дълга си.

— И с разум, мили Пейтън — каза Франсис с мъртвешки бяло лице. — Помни, че имаш нов дълг — да останеш жив!

Дънуди погледна прехласнат лицето й, и като я прегърна, възкликна:

— Заради теб, с разум, невинна моя!

Франсис заплака на гърдите му и след миг той се откъсна от нея и излезе.

Мис Пейтън се оттегли с племенницата си, на която се счете задължена, преди лягане да прочете лекция за задълженията в брака. Напътствията й бяха приети смирено, ако и да не бяха добре проумени. Съжаляваме, че историята не е запазила за нас тази ценна лекция, но в резултат на проучванията си, достигнахме до извода, че е била до голяма степен изпълнена с тези особености, за които се говори, че управляват живота на рожбите на ергенския живот. А сега ще изоставим семейство Уортън за да се върнем при Капитан Уортън и Харви Бърч.

XXXII ГЛАВА

Последната си дума да каже на небето,

да висне, нека, тоз час на въжето!

Рокби

Уолтър Скот

Търговецът и Уортън скоро достигнаха долината и след като се ослушаха и увериха че никой не ги преследва, тръгнаха по пътя. Запознат с всяка пътечка в планината и с мускули привикнали на тежък труд, пръв вървеше Харви, с удължените крачки, характерни за човек с неговата професия — единственото, което липсваше бе чувалът му. Когато по пътя си попадаха на някой от многобройните постове на Американската армия, той смело се спускаше в гъсталаците, или се изкачваше по на пръв поглед непроходими скалисти възвишения, за да избегне стражите. Но той познаваше всички пътеки, знаеше откъде може да се слезе в клисурите, знаеше къде могат да се прекосят буйните планински потоци. На няколко пъти Хенри помисли, че повече няма как да се придвижват напред, но опитността на водача му преодоляваше всякакви препятствия. След като вървяха с бързо темпо в продължение на три часа, те внезапно се отклониха от пътя, който водеше на изток, и хванаха направо през планините на юг. Както търговецът обясни, правеха това за да избегнат отрядите, патрулиращи по южните подстъпи към планините, а също и за да скъсят разстоянието, като минат напряко. След като достигнаха върха на едно възвишение, Харви седна и свали от гърба си малката торбичка, която бе метнал на мястото на големия чувал, след което покани спътника си да се подкрепи с каквото Бог дал. Хенри следваше търговеца със същото темно повече от възбудата породена от ситуацията му, отколкото поради равни физически възможности. Идеята за спиране не му хареса, поради възможността да се появят конници, които да пресекат бягството им през неутралните територии. Той изказа опасенията си и изрази желание да продължат.

— Последвай примера ми, капитане — каза търговецът като начена оскъдната храна. — Ако конниците са тръгнали, ще трябва да ги предвожда свръхчовек за да ни открият, ако не са, чака ги работа, която ще ги накара да избият мисълта за теб и мен от главите си.

— Ти сам каза, че ни трябват два часа забавяне. Ако спрем тук каква ще е ползата от преднината ни?

— Това време мина, капитане, и майор Дънуди даже и не мисли да преследва двама души, когато стотици го чакат на брега на реката.

— Слушай! — прекъсна го Хенри. — В подножието минават конници! Чувам ги дори как се смеят и приказват! Ш-ш-т. Това е гласът на самия Дънуди! Доста весел изглежда, човек би помислил, че положението на приятеля му ще го натъжи… Сигурно Франсис не е успяла да му предаде писмото.

Още при първите думи на капитана Бърч стана от мястото си и предпазливо се приближи към ръба. Той се прикри внимателно в скалите и погледна надолу. Продължи да се ослушва докато стъпките им заглъхнаха в далечината, после се върна и с несравнимо спокойствие продължи да се храни.

— Очаква ни дълъг и тежък преход, капитан Уортън. По-добре направи, каквото правя аз. Още в колибата каза че си гладен, дали ходенето не притъпи апетита ти?

— Тогава смятах, че съм в безопасност, но това, което каза сестра ми ме безпокои и не ми се яде.