Шпионинът

Към края на един бурен ден на септември, пред вратата на една сграда в сърцето на американската армия, която държеше Джърси, се бе събрала група офицери. Облеклото, маниерите и достолепието на тези войни говореха, че са от висок ранг, но уважението и почестите оказвани на един от тях, го определяха като най-висшия. Униформата му бе семпла, но имаше обикновените отличителни знаци. Дорестият му кон имаше благороден вид, а една група млади мъже, в по-пъстро облекло, която очевидно го бе очаквала, прие поздравите му. Всеки към когото се обръщаше вдигаше шапката си и когато заговори, по лицата на всички се възцари дълбоко внимание, далеч надхвърлящо обикновения професионален етикет. Накрая генералът вдигна собствената си шапка и се поклони със сериозно изражение на хората около него. Те му отговориха и групата се разпръсна и остана само личната му охрана и личният му секретар. Той слезе от коня си, огледа го с поглед на познавач и като даде знак на помощника си, влезе в сградата, следван от него.

Той влезе в една стая, очевидно подготвена за посрещането му, и седна на един стол. Дълго време остана замислен, като човек свикнал да размишлява. През това време секретарят му чакаше заповеди. Накрая генералът заговори с нисък и благ тон, какъвто би бил естествен за него.

— Дойде ли човекът, когото исках да видя, сър?

— Очаква нарежданията ви, ваше превъзходителство.

— Ще го приема тук и насаме, ако обичате. Секретарят се поклони и излезе. След няколко минути вратата отново се отвори, един човек се вмъкна вътре и застана на почтително разстояние от генерала без да каже дума. Той не усети влизането му, тъй като се бе загледал в огъня, все още потънал в мислите си. След малко той промърмори на себе си:

— Утре трябва да вдигнем завесата и да открием плановете си. Дано Небето ги благослови…

Слухът му долови едно малко движение на влезлия, той се обърна и видя, че не е сам. Посочи безмълвно огъня, към който човекът се приближи, макар че множеството му дрехи, сякаш предназначени за маскировка, а не за удобство, правеха топлината ненужна. Един втори учтив жест му посочи стол, но странникът отказа със скромна благодарност. Последва нова пауза. След това офицерът стана и извади от едно бюро малка, но явно тежка чанта.

— Харви Бърч — каза той обръщайки се към него. — Дойде времето, когато нашата връзка трябва да се прекъсне. Отсега нататък, и завинаги, ние трябва да сме непознати.

Търговецът отпусна гънките на палтото, което скриваше формата на тялото му и погледна лицето на генерала. След това наведе глава и каза:

— Щом, ваше превъзходителство желае…

— Налага се. Откакто заех поста, който заемам сега, мой дълг бе да познавам много хора, които като теб ми осигуряваха информация. На теб съм се доверявал повече, отколкото на останалите. У теб забелязах уважение към истината и принципите и, радвам се да го кажа, в това ти качество не съм бил излъган никога. Единствено ти познаваш тайните ми агенти в града и не само съдбите им, но и животът им сега зависи от твоята лоялност.

Той спря сякаш за да размисли и направи справедлива оценка на търговеца, след което продължи:

— Ти си един от малкото, които съм използвал, останали верни на каузата и, макар че си създаде репутация на шпионин на враговете ни, ти никога не си предал информация, която не ти е било позволено да предадеш. От целия свят само аз знам, че си действал вярно в името на американската свобода.

Слушайки, Харви постепенно вдигна глава и по лицето му, докато се бореше с чувствата си, се разля червенина, а погледът му потърси очите на генерала.

— Мой дълг е да заплатя за усилията ти. Досега ти отлагаше получаването на тази награда и вече ти дължа много. Не желая да подценявам опасностите, на които си се излагал — ето тук има сто дублона — не забравяй, че страната ни не е богата. Затова са и толкова малко.

Търговецът погледна генерала, но когато той му подаде парите, дръпна се назад сякаш не иска да ги приеме.

— Признавам, че не са достатъчно за службата и рисковете ти, но сега само това мога да предложа. По-нататък, може би ще съм в състояние да увелича сумата.

— Мислите ли, ваше превъзходителство, че съм излагал живота си на опасност, и че съм провалил доброто си име за пари?

— Ако не за пари, тогава за какво?

— Вас кое ви докара на бойното поле, ваше превъзходителство? Кое ви кара ежедневно и ежечасно да излагате безценния си живот в битките и на опасностите? Защо трябва да се жали човек като мен, когато хора като вас рискуват всичко за страната си? Не, не, не. Няма да докосна и долар от тези, които ми давате. Бедната Америка ще има нужда от тях.

Генералът изпусна чантата и до края на разговора им тя остана в краката на търговеца недокосната. Офицерът погледна лицето му изпитателно и продължи:

— Може би има много мотиви, които ме управляват и които не са ти известни. Положението ни се различава — аз съм командващ на армията, а ти ще умреш с репутацията на враг по родните си земи. Помни, че истината за теб няма да може да бъде разкрита с години. Може би и никога.