Шпионинът

Той пришпори коня си и закрещя на бягащите с цялата сила на гласа си. Сочеше враговете и ги убеждаваше, че са сбъркали пътя. Думите му бяха иронични и подигравателни и немалко пехотинци спряха изненадани да го чуят — към тях се присъединиха още и заразени от примера на капитана, отново поискаха да бъдат поведени напред.

— Напред тогава, храбри приятели! — извика Лоутън и се обърна към британците, чийто фланг бе много близо до него. — Напред и стреляйте докато им опърлим мустаците!

Мъжете се втурнаха след него и настъпваха без да стрелят и без да бъдат обстрелвани докато не наближиха съвсем. Един британски сержант, който бе приклекнал зад една скала излезе от прикритието си и насочи мускета си.

— Стреляй и ще умреш! — извика му Лоутън и пришпори коня си, който веднага се понесе напред. Англичанинът се стресна от действието и гласа му и стреля без да се прицели добре. Конят скочи нависоко и се претърколи мъртъв в краката на сержанта, а Лоутън скочи на крака и се изправи лице в лице срещу врага си. Той направи отчаяно усилие да прободе сърцето на капитана, оръжията им се удариха едно в друго, от стоманата изскочиха искри и щикът излетя на десет метра встрани. В следващия миг сержантът се гърчеше в агония на земята.

— Напред! — извика капитанът, когато на скалата се показа британски отряд, който откри близък огън. — Напред! — повтори той и размаха сабята си зловещо. След това огромното му тяло започна да пада назад, като отсечено дърво. Докато падаше, той продължи да държи сабята си нагоре и още веднъж дълбокия му глас промълви: Напред!

Напредващите американци се спряха ужасени и оставиха бойното поле на кралските войници.

Английският командващ нямаше намерение да продължава преследването, защото знаеше, че скоро ще се появят силни американски части. Той забави войските колкото да приберат ранените, след което веднага отстъпиха назад към корабите. Двадесет минути след падането на Джон бойното поле бе опразнено както от американците, така и от англичаните. Когато жителите на страната влязоха в боя, те бяха осигурени с лекари, каквито лошото състояние на медицината в страната по онова време можеше да осигури. Доктор Ситгрейвз изпитваше презрение към колегите си от пехотата, подобно на това, което изпитваше Лоутън към войниците. Ето защо той тръгна да обикаля бойното поле като наблюдаваше с неодобрение работата на колегите си. Но когато сред бягащите войници той не забеляза приятеля си, отиде при Холистър и го попита дали капитанът не се е върнал. Естествено, отговорът бе отрицателен. Изпълнен с хиляди предчувствия, хирургът тръгна бързо през бойното поле, към мястото, където се бе състоял последният бой. Веднъж той бе успял да спаси живота на приятеля си в подобни обстоятелства и сега, когато видя Бети Фланаган седнала на земята да държи главата на един мъж, чието лице познаваше, той изпита радост, съзнавайки способностите си. Когато се приближи, лекарят се уплаши от външния й вид. Малкото й черно боне бе хвърлено настрана, а косата й, вече прошарена, висеше около лицето й в безпорядък.

— Джон, мили Джон — каза лекарят с нежност като се наведе, хвана безчувствената китка на драгуна и инстинктивно я пусна, съзнавайки истината. — Джон, къде си ранен? Мога ли да ти помогна?

— Говориш на безчувствен труп — каза Бети като несъзнателно поклащаше тялото си и си играеше с гарвановите къдрици на драгуна. — Хич и няма да та чуй, и му й се тая от твоите ликарства и медицини. Ой, Боже, ой, Боже… И к’во шъ стани със свободата сига? И кой сига шъ са бий да победи?

— Джон! — извика докторът все още неспособен да повярва на безпогрешните си сетива. — Джон, само кажи нещо… проговори… Боже, той е мъртъв… да бях умрял с него…

— Няа многу смисъл сига да са живей да да са бий чиляк. Виш и добичиту, ей там, а тук стопанина… С тез хей ръце го храних снощи, и той за последно мойта гозба яди… Ой, Боже, ой Боже… да доживей кап’тан Джак да гу убият ридовнити…

— Джон, мили Джон — каза хирургът с конвулсивни ридания — дойде и твоят час, а много други, по разумни от тебе оцеляха. Но не по-добри, не по-храбри… О, Джон, ти ми беше истински приятел. Нефилософско е да се плаче, но за теб ще плача с цялата горчилка на сърцето…

Хирургът зарови лице в шепите си и за няколко минути се отдаде на неконтролируемия изблик на мъка, а перачката даде воля на чувствата си в поток от думи, като продължаваше да докосва с пръсти дрехите на своя любимец.

— И кой сига шъ окуражава момчетата? Ой, кап’тан Джак! Той беши душата на войската и кат са бийши ний ни знаихме що й да са боим. Ой, той ни са караши с идна вдувица че й изгорила мисоту, или пък чи няма закуска. Пийни си капчица драги, дъно та съживи. Ой, няма да вкуси вечи горкият. Ей гу и доктурът, дето съ карахте, и плачи кат’чели и той шъ мре за тебе. Ой Боже, утиде си, утиде си, и свободата си утиди с негу.