Шпионинът

— Помощ! Срежете въжето! Капитане, Бърч! Търговецо! Долу Конгреса, сержант! Да живее краля! О, Боже, милост, милост, милост…

Постепенно гласът му отслабпа и той направи последен опит да провре ръка под примката и отчасти успя, но другата му ръка се отпусна и той увисна, един ужасен труп.

Бърч продължи да гледа като замаян. Когато всичко свърши, той побягна към пътя. Виковете за помощ още кънтяха в ушите му и след това минаха много седмици преди паметта му да престане да се връща на това събитие. Конниците продължиха по пътя си сякаш нищо не се бе случило, а тялото вися в тази плевня докато един самотен странник не мина оттам.

XXXIII ГЛАВА

Дано тревата зелена е на гроба ти

приятелю от миналите дни,

защото всички те обичаха

и уважаваха до сетния ти миг.

Халек

Докато траеха събитията за които разказахме, капитан Лоутън водеше малкия си отряд от Фор Корнърс към предната линия на враговете. Той маневрираше така умело, че напълно осуети опитите им да го поставят в клопка и така успя да ги заблуди, че те непрекъснато се опасяваха от нападение от страна на американската армия. Тази сдържаност бе резултат на заповед от страна на командира му. Дънуди напусна частта си, когато врагът бавно напредваше по реката и той нареди на Лоутън да се върти около тях, докато сам той се върне и подкрепен от пехота е в състояние да пресече пътя им.

Драгунът изпълни тази заповед съвсем точно, но и с немалко нетърпение за истинската атака.

По време на тези преходи Бети Фланаган караше неуморно малката си каручка по скалистите пътища на Уестчестър и ту обсъждаше със сержанта природата на злите духове, ту се бореше с доктора по различни въпроси, свързани с медицинската практика, които почти всеки час възникваха между тях. Но моментът в който трябваше да се реши, кой ще владее положението наближаваше. Подразделение на източната пехота бе излязло от лагера си и се насочваше към врага.

Лоутън се свърза с тях в полунощ и веднага проведе разговор с командващия офицер. След като изслуша драгуна, който имаше доста презрително отношения към бойните качества на англичаните, пехотинецът реши да нападне веднага щом изгревът му позволи да проучи разположението на силите и без да чака помощта на Дънуди и конницата. Веднага след тази среща Лоутън се върна при малобройния си отряд.

Конниците бяха привързали конете си до една купа сено и сами бяха налягали около нея за да поспят, а доктор Ситгрейвз, Бети Фланаган и сержант Холистър бяха малко встрани и разговаряха седнали върху одеяла. Лоутън отиде при тях, опъна се до хирурга и като подпря главата си с ръка, загледа се в лупата. Сержантът седеше изправен и слушаше лекаря с дълбок респект, а перачката се канеше да спи, но от време на време надигаше глава, за да произнесе някоя от любимите си максими.

— Така че, сержант — продължи Ситгрейвз — ако сечеш отдолу нагоре, ударът няма да е толкова унищожителен, тъй като ще се изгуби допълнителната сила идваща от инерцията на собственото ти тяло и в същото време, резултатът ще е всъщност и целта на самата война — да обезсилиш противника си.

— Дрън, дрън, сержанте, драги — каза перачката и надигна отново глава — К’во кат’ убийш някой? Нали си е бой? Ридовните дан’би да та пощадят кат’ са бият? Я питай кап’тан Джак дъл’ можи да ни са удря и да са освободи страната. Няма да им дам да ми убиждат уискито ако са такива!

— Не може да се очаква — отговори хирургът със спокойствие, което направи презрението му още по-обидно за нея — от една необразована жена като тебе, мисис Фланаган, да разбира тънкостите на хирургическата наука. Нито пък си съвършена в упражненията със сабя. При това положение, трактатите за разумната употреба на това оръжие не могат да ти бъдат от никаква полза, пито практическа, нито теоретическа.

— Ам’чи дан’ ми пука нещо от това? Ма да са бийш не’й шига и чиляк ни мой придиря къде удря и кого, щом е враг.

— Дали денят ще е топъл, капитан Лоутън?

— Повече от вероятно. Тези пехотинци рядко успяват да не напоят полето с кръв, или от страх, или от неопитност, а после истинските войници страдат заради тях.

— Болен ли си Джон? — каза хирургът и хвана ръката на капитана докато напипа пулса му, но той не говореше нито за умствено, нито за физическо заболяване.

— Сърцето ме боли, Арчибалд, от глупостта на нашите лидери, които смятат, че войната може да се води и да се удържи победа от приятелчета, които държат мускета като бухалка и които мигат като натискат спусъка. От това се пролива най-добрата кръв на страната ни.

Хирургът слушаше изненадан. Изненадаха го не толкова думите, колкото начинът, по който бяха казани. Капитанът досега неизменно преди битка се бе оживявал и бе ставал нетърпелив, което остро контрастираше с нормалното му спокойствие. Сега в гласа му имаше тъга и нервност, нещо съвършено различно. Хирургът се поколеба за миг, за да премисли по какъв начин би могъл да използва смяната на темата за да продължи любимия си разговор и каза: