Читаем Шпионинът полностью

И нека завоевателите славят своите победи,

но само който с добродетел духът си млад, горещ

въоръжил е срещу прелестите на красавиците,

който чувства умът им, но побеждава магията,

само той завоевател е истински, смел.

Мур

Дамите от семейство Уортън се събраха около един прозорец и с интерес гледаха сцената навън. Сара гледаше приближаването на сънародниците си с презрително безразлична усмивка, защото тя не харесваше дори и външния вид на хората, заели се с неблаговидното дело на бунта. Мис Пейтън гледаше с ликуваща гордост храбрите войници навън, защото те бяха избраните от нейната колония хора, а Франсис бе изпълнена с интерес, който поглъщаше всичко друго.

Двете групи конници още не бяха се съединили, когато тя забеляза един от тях сред другите. Стори и се, че дори жребецът на младия войн разбира, че ездачът му не е обикновен човек — копитата му едва докосваха земята, а леката му походка издаваше силно и породисто животно.

Драгунът седеше на седлото уверено и свободно, като истински господар на себе си и на коня — фигурата му бе изтъкана от точната пропорция между сила и пъргавина — беше висок и мускулест. Лоутън му докладва и двамата един до друг влязоха в двора.

Сърцето на Франсис затуптя почти до задушаване, когато той спря за малко и огледа къщата с очи, чийто блясък се виждаше независимо от разстоянието. Цветът на лицето и се промени и за миг, докато гледаше как младежът слиза от коня си, тя трябваше да потърси опора в един стол.

Офицерът даде няколко бързи заповеди на своя заместник и като прекоси двора се запъти към къщата. Франсис стана от стола и излезе от стаята. Драгунът изкачи стъпалата към верандата и едва докоснал вратата, тя се отвори.

Младостта на Франсис и бе попречила да пожертва, според обичаите на онези дни, естествената си красота пред олтара на модата. Косата и с цвят на злато не бе подлагана на обичайните мъчения и бе оставена да пада свободно на естествените си къдрици, останали от детинство. Тя обграждаше лице, сияещо с прелестите на младостта, здравето и искреността. Очите й говореха много, но езикът й мълчеше. Ръцете й бяха сплетени пред нея и заедно с фигурата й, леко наклонена напред в очакване, й придаваха чар, който накара ухажора и да спре като закован и да занемее още щом я видя.

Без да каже дума, Франсис го поведе към една стая срещу тази, в която се бяха събрали всички. Обърна се към него и като постави ръцете си в неговите, възкликна:

— Ах, Дънуди! Колко съм щастлива всеки път като те видя! Доведох те тук, за да те подготвя за среща с един неочакван приятел, в другата стая.

— Каквато и да е причината, аз съм щастлив, че мога да те видя насаме. — Той докосна ръцете и с устните си и продължи:

— Изпитанието на което ме подлагаш е жестоко. Войната и разстоянието могат да ни разделят завинаги!

— Трябва да се подчиним на необходимостта, която ни управлява. Но не за любовни думи те извиках тук. Има нещо по-важно.

— Кое може да е по-важно от това да станеш моя, да се свържем с неделима връзка? Франсис, ти си студена с мен, а аз нито ден, нито нощ не съм престанал да виждам твоя образ в представите си!

— Мили Дънуди — каза Франсис, докарана почти до сълзи, като отново протегна ръка към него — ти знаеш чувствата ми — когато един ден тази война свърши, ти ще вземеш тази ръка завинаги. Но сега не мога да се свържа с теб в друга връзка, освен в тази, която вече ни свързва защото ти си застанал с оръжието си срещу единствения ми брат. Дори и сега този брат очаква решението ти да му се върне свободата, или да бъде изпратен на смърт.

— Брат ти?! — извика Дънуди, пребледнял и разтревожен. — Брат ти? Обясни ми? Какъв ужасен смисъл имат думите ти?

— Не ти ли каза капитан Лоутън, че е арестувал Хенри тази сутрин? — гласът и едва се чуваше и тя отправи към своя любим, пълен с тревога поглед.

— Каза ми, че е арестувал маскиран капитан от шестдесети полк, но не каза къде и не каза кой е — отговори майорът също тихо и като сведе глава между ръцете си се опита да скрие чувствата си.

— Дънуди! Дънуди! — извика Франсис и цялата й предишна увереност се загуби в най-мрачни предчувствия. — Какво значи това безпокойство? — Майорът вдигна лице на което бе изписана огромна загриженост, а тя продължи: — Не можеш да предадеш приятеля си, моя брат, твоя брат, на позорна смърт.

— Франсис — възкликна младежът агонизиращ — какво мога да направя?

— Да направиш? — тя го гледаше обезумяла. — Майор Дънуди, би ли предал на враговете му приятеля си, брата на бъдещата си жена?

— О, не говори така за мен, мила мис Уортън, моя Франсис. В този миг бих умрял за теб, за Хенри, но не мога да забравя и дълга си, не мога да изоставя честта си. Ти, първо ти ще ме презреш, ако го направя!

— Пейтън Дънуди — каза Франсис сериозно с побеляло като платно лице — ти ми каза, ти се закле, че ме обичаш…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза