Шпионинът

Трима от тях слязоха от конете и изчезнаха вътре. След малко отново се появиха в двора, а след тях и Кейти, чиито жестове ясно говореха, че не става дума за дребни неща. Когато дойдоха и останалите последва кратък разговор с приказливата Кейти и след като всички отново се качиха на конете, групата потегли бързо към Локъст.

Все още никой не бе добил достатъчно присъствие на духа, за да измисли някакъв изход за капитана и едва когато опасността бе твърде близка, за да се отлага повече, набързо се предложиха няколко възможности за укриването му, които той счете за недостойни. Вече бе късно да излезе през задната врата и да тръгне към гората, защото неизбежно щяха да го видят и понеже бяха на конете, също толкова неизбежно и да го заловят.

Накрая сестрите му с треперещи ръце се заеха отново с дегизировката, грижливо запазена от Цезар в очакване на неприятности.

Те свършиха набързо и недобре, когато драгуните влязоха в двора и със скоростта на вятъра обкръжиха къщата на Уортън.

Не оставаше нищо друго, освен да се приеме надвисналата опасност с колкото се може по-голямо безразличие. Водачът на групата слезе от коня си и придружен от двама от своите хора се приближи до входната врата, която Цезар бавно и неохотно отвори. Тежките стъпки на войника, приближаващ към вратата на гостната отекваха в ушите на жените и накараха кръвта да се оттегли от лицата им, обзе ги притъпяващ сетивата мраз.

Влезе мъж чийто ръст издаваше огромна физическа сила. Той свали шапката си и поздрави семейството с тон, чиято мекота външният му вид не предполагаше. Гъстата тъмна коса обграждаща челото му бе намазана с пудра, която се носеше в онези времена, а лицето му бе деформирано от огромни бакенбарди. Независимо от това, погледът му, макар и пронизващ не бе лош и гласът му, дълбок и силен, далеч не бе неприятен. Франсис се осмели да то погледне боязливо и веднага позна човека, от когото Харви Бърч ги бе предупредил да се пазят.

— Няма причина да се безпокоите, любезни дами — каза офицерът и огледа пребледнелите лица около себе си. — Работата ми налага да ви задам няколко въпроса. След като получа отговорите ви, веднага ще ви освободя от присъствието си.

— И, к-какви са те, сър? — запъна се мистър Уортън и стана от мястото си в очакване на отговора.

— Беше ли при вас един непознат господин по време на бурята? — в гласа на драгуна имаше интерес и известно безпокойство.

— Този господин тук, ни почете с присъствието си по време на бурята и още не си е тръгнал.

— Този господин? — повтори другият и се обърна към капитан Уортън.

Той се вгледа в него и по лицето му заигра усмивка. Приближи се до младежа, поклони се с комична тържественост, след което му каза:

— Съжалявам за болката в главата ви, сър.

— Болка!? Аз не съм болен! — възкликна изненадано капитанът.

— Тогава, така съм си въобразил, виждайки че сте покрил тези хубави, черни къдрици с такава стара, грозна перука. Грешката е моя, моля за извинение.

Мистър Уортън простена, а момичетата, които още не бяха наясно докъде се простира осведомеността му, останаха мълчаливи и напрегнати. Капитанът попипа неволно главата си и разбра, че в притеснението си сестрите му са оставили част от естествената му коса неприкрита. Драгунът забеляза жеста без да спре да се усмихва, след което се обърна към бащата и продължи:

— Тогава, сър, да разбирам ли, че при вас не е идвал човек на име Харпър?

— Харпър? — каза бащата и сякаш от раменете му свалиха товар — Да, бях забравил. Но той си отиде и ако е извършил нещо лошо, то ние не знаем нищо за това. За мен той е напълно непознат.

— Няма защо да се безпокоите — каза драгунът сухо, но след като си е тръгнал, кажете ми кога, как и накъде?

— Тръгна си както и дойде — каза мистър Уортън, възвърнал самоувереността си от държането на офицера. — На кон, миналата вечер и се отправи на север.

Драгунът го изслуша с интерес и изражението на лицето му постепенно просветна в усмивка на удоволствие. В момента, в който мистър Уортън свърши, той се завъртя на пета и излезе от стаята. Съдейки по действията му, всички останаха с впечатлението, че той се кани да продължи търсенето на човека, за когото попита. Видяха го навън да разговаря оживено и с явно удоволствие с двамата си лейтенанти. След малко бяха дадени заповеди и по различните пътища, излизащи от долината, препуснаха конници.

Очакването на хората в къщата скоро приключи, защото тежките стъпки на драгуна отново прокънтяха в предверието. Той отново се поклони учтиво и като отиде до капитан Уортън, каза с комична сериозност:

— Сега сър, след като основната ми задача е изпълнена, мога ли да помоля за позволението ви да видя качеството на перуката ви?

Британският офицер, имитирайки маниера на другия, решително оголи главата си и му подаде перуката.

— Надявам се сър, че ви харесва.

— Не мога да кажа, че е така, без да изменя на истината. Предпочитам черната ви коса, от която с голямо усърдие сте махнал пудрата. Но, изглежда сте получил тежко нараняване. Имам предвид това голямо черно парче на лицето ви.