Шпионинът

Сега няма друг враг, от когото да се боим, освен този, който живее в самата страна. След като свикнахме да разглеждаме дори човека като същество, което греши и като се възползвахме от ограниченията, които мъдростта е извлякла от житейския опит, имаме причини да се надяваме, че същото Провидение, което така добре ни помогна в нашето детство, ще продължи да ни се усмихва в периода на нашето мъжество.

Купърстаун, 29 март 1849 година

I ГЛАВА

И въпреки че в спокойствието на мисълта,

в чертите горди на лицето

личеше нявга буйната душа —

отиваха си земните зари на интелекта,

тъй както огънят на Етна денем избледнява.

Гертруд от Уайоминг

Томас Камбъл

Към края на 1780 година, самотен конник следваше своя път през една от малките долини на Уестчестър7. Със смразяващата си влага и увеличаваща се сила източният вятър безпогрешно вещаеше буря, която, както обикновено, можеше да се очаква да продължи няколко дни. Опитните очи на пътника напразно търсеха във вечерната тъмнина удобен подслон, където би могъл да намери условията, отговарящи на целите му, докато го задържа дъждът, който вече започваше да превръща въздуха в плътна мъгла. Обаче не се виждаше нищо подходящо, освен малките и неудобни къщур-ки на хората от ниските слоеве, на които, особено в този район, той не смяташе че е безопасно и разумно да се довери.

След като британците завладяха острова на Ню Йорк8 областта Уестчестър, остана територия, в която и двете страни действаха до края на войната. Поради симпатиите или страховете си голяма част от населението й претендираше за неутралитет, който всъщност не чувстваше. Южните градове бяха, разбира се, по-силно повлияни от роялистите, докато северните — поради близостта на континенталната армия9, посмело говореха за революционните си схващания и за правото си да се управляват сами. Много хора обаче носеха маски, които и до днес не са захвърлени. И много хора отидоха в гроба, дамгосани като врагове на сънародниците си, докато всъщност тайно са били ценни помощници на водачите на Революцията10, а от друга страна, ако тайните скривалища на много пламенни патриоти можеха да се изложат на дневна светлина, под купчините британско злато щяха да се намерят и британските кралски грамоти11.

Би могло да се забележи, че при тропота на силния кон на пътника, много от стопанките на фермите покрай които той минаваше, отварят вратите за да видят странника и понякога извръщат глава за да съобщят какво са видели на съпрузите си, готови при нужда да потърсят убежище в обичайните си скривалища в близките гори. Долината беше разположена в средата на областта и бе достатъчно близо до двете армии, поради което възвръщането на крадена собственост не беше рядко явление. Наистина, невинаги се получаваха обратно същите вещи, но при липсата на правосъдие, общо взето се прибягваше до заместители, които напълно компенсираха загубите на ищеца често и със значителни добавки за временното ползване на собствеността му. С една дума, в района нямаше съдебна власт и справедливостта се определяше от личните интереси и желания на най-силните.

Преминаването на един странник с донякъде съмнителна външност, възседнал животно, което макар и неукрасено със символите на войната, допринасяше в немалка степен за гордата и смела стойка, с която се отличаваше ездачът му, предизвика много предположения сред втренчилите се в него обитатели на околните жилища, а там където съвестта беше по-будна от нормалното — и немалки тревоги.

Уморен от необикновено тежкия ден и обезпокоен от нарастващата сила на бурята, вече превърнала дъжда в едри шибащи капки, пътникът реши, по необходимост, да помоли за подслон още при първата възможност. Такава му се предостави скоро и след като премина през запуснатата ограда, той почука силно на вратата на една къща с много бедняшки вид. Отвори жена на средна възраст, с нахакана стойка, но иначе едва ли по-предразполагаща от къщата си. Тя почти затвори вратата от уплаха, когато в отблясъците на големия огън вътре, видя конника застанал неочаквано близо до прага. Ужасът на лицето й се смеси с естественото й любопитство, когато го попита какво обича.

Въпреки че вратата беше почти затворена, за да може да огледа обстановката вътре, конникът се опита още веднъж с копнеещ поглед да разкъса мрака и да открие по-обещаващ покрив, преди, с едва прикрито нежелание да изложи нуждите си. Молбата му бе изслушана с явна неохота и преди още да довърши, думите му бяха прекъснати нетърпеливо от отговора:

— Не мога да кажа, че с удоволствие ще приютя непознат в тези несигурни времена — гласът й беше остър и дързък.