Шпионинът

Франсис се усмихна, но извърна лице, а Сара излезе от стаята с величествената походка на една обидена Юнона. Нейната собствена стая, обаче, можеше да и осигури малка утеха и когато минаваше по дългия коридор свързващ всички стаи, тя видя, че вратата на Сингълтън е отворена. Раненият младеж изглежда спеше и при него нямаше никой. Тя се осмели да влезе тихо и да подреди масата и закуската оставена за пациента, почти без да съзнава какво прави, а може би мечтаеше да върши тези дребни женски задължения за друг. Естественият и цвят бе подсилен от намека на хирурга, а и блясъкът в очите и никак не бе намалял. Приближаващите стъпки на Ситгрейвз я накараха бързо да слезе долу по другото стълбище и да отиде при сестра си. Двете потърсиха свежия въздух на верандата и докато се разхождаха ръка за ръка, проведоха следния разговор:

— Има нещо неприятно у този хирург на Дънуди, — каза Сара — което ме кара да желая от все сърце да го няма тук.

Франсис погледна със засмени очи сестра си, но не каза нищо. Сара веднага отгатна изражението им и бързо добави:

— Но, аз забравих, че той е в един от твоите всеизвестни вирджински ескадрони и за него трябва да се говори почтително.

— Толкова почтително, колкото желаеш, мила сестро. Няма голяма опасност да надминеш истината.

— Ти мислиш така, — каза по-голямата поомекнала — но аз мисля, че мистър Дънуди малко превишава нормите да роднинството, превърна къщата на баща ни в болница!

— Трябва да сме благодарни, че никой от пациентите не ни е близък.

— Брат ни ни е близък.

— Вярно, вярно — прекъсна я Франсис и се изчерви — но той мисли, че с раната си е платил евтино удоволствието да се види с другарите си. Ако — добави тя с треперещи устни — само това ужасно подозрение към посещението му при нас можеше да се премахне, щях да считам раната му за нещо незначително.

— Ето сега плодовете на този бунт са у дома ти — брат ти е ранен и е пленник, може би ще стане и жертва, баща ти е разстроен и уединението му е нарушено, и не на последно място, имението му може да му бъде отнето заради лоялността му към краля.

Франсис продължи да ходи мълчаливо. Докато гледаше към северния край на долината, погледът и неизменно се завръщаше към мястото, където пътят се губеше зад един склон и всеки път когато го изпуснеше от поглед, тя изоставаше, докато нетърпеливите жестове на сестра и я караха да я настигне. Най-накрая тя видя файтон с един кон внимателно да се движи по осеяния с камъни път, виещ се през долината, по посока към къщата. Цветът на лицето на Франсис се промени, когато постепенно той се доближи, и когато в него успя да различи женска фигура, седнала до чернокож кочияш в ливрея, и тя бе принудена да се облегне на сестра си за подкрепа. След още няколко минути файтонът приближи портата, която отвори драгунът, който яздеше отзад и който бе куриерът изпратен от Дънуди до бащата на капитан Сингълтън. Мис Пейтън излезе да посрещне гостенката, а сестрите заедно и изразиха своите най-сърдечни поздрави. Все пак, Франсис с усилие отмести неспокойните Си очи от лицето на посетителката. Тя беше млада, стройна и крехка, но с изключително хубава фигура. Очите и бяха големи, черни, пронизващи и понякога малко диви. Косата й бе буйна, и тъй като бе без модната по онова време пудра, падаше на гарвановочерни къдрици. Някои от тях се спуснаха върху страните и с контраста си придаваха на хладната й белота гробовен вид. Доктор Ситгрейвз й помогна да слезе и когато се качи на верандата, тя отправи към него изразителен поглед.

— Брат ви е вън от опасност и желае да ви види, мис Сингълтън — каза той.

Дамата се обля в сълзи. Франсис наблюдаваше лицето и действията на Изабела със смущение и възхищение, и сега се спусна към нея с плам подхождащ на родна сестра, взе ръката й в своята и я поведе към една стая за гости. Всичко това бе толкова искрено, деликатно и изпълнено със съчувствие, че дори мис Пейтън не се намеси, а проследи двете момичета само с поглед и мила усмивка. Чувството се предаде на всички присъстващи и те се разпръснаха, следвайки нормалните си занимания. Изабела се поддаде на внимателните действия на Франсис без да се съпротивлява и когато стигнаха в стаята, тя плака на рамото на утешаващото я и наблюдателно момиче, докато то не сметна, че сълзите и са в повече, отколкото е нормално за случая. Риданията на мис Сингълтън на моменти бяха бурни и неуправляеми и накрая, видимо изтощена, тя се вслуша в милата забележка на придружителката си и успя да подтисне сълзите си. Изправи се и погледна Франсис в очите, а по лицето и пробягна сияйна, пленителна усмивка. Тя бързо се извини за изблика на чувства и пожела да я заведат в стаята наранения.