Шпионинът

Срещата между брата и сестрата бе топла, но с усилие от страна на дамата, която се владееше повече, отколкото предишното и състояние даваше право да се очаква. Тя намери брат си по-добре и в по-голяма безопасност, отколкото чувствителното и въображение я бе накарало да предполага. Настроението и се подобри съответно — от отчаяние, тя премина към нещо като веселост и красивите й очи заблестяха с нова светлина, усмивките озаряващи лицето й бяха толкова очарователни, че Франсис, която след горещите молби също бе дошла в стаята на ранения, гледаше удивена това лице, което можеше да бъде толкова различно, пленена от чар, на който тя не можеше да не се поддаде. Младежът бе хвърлил нетърпелив поглед към Франсис веднага щом сестра му се освободи от прегръдката му и още в самото начало го бе отклонил разочарован. Изглеждаше объркан и потри челото си, като човек, който се събужда от сън.

— Къде е Дънуди, Изабела? — попита той. — Чудесен приятел и никога не се уморява да прави добрини. След вчерашния ден той е използвал нощта, за да ми изпрати единствената болногледачка, чието присъствие би ме вдигнало от леглото.

Изражението на дамата се промени, очите и зашариха из стаята с нещо като гняв, който отблъсна разтревожената Франсис, която все още я наблюдаваше с неотслабващ интерес.

— Дънуди! Значи той не е тук? Мислех, че ще го срещна край леглото на брат си!

— Задълженията му го карат да е другаде. Говори се, че англичаните са излезли по реката — войските им са слаби, но не можем и да почиваме дълго. Нищо друго не би му попречило да дойде. Но, Изабела, срещата ни ти се отразява зле — ти трепериш!

Изабела не отговори, а посочи с ръка масата край леглото на капитана и Франсис веднага разбра желанието й. Чашата вода до известна степен съживи сестрата, която успя да каже:

— Без съмнение това е негово задължение. Ти каза, че кралски войници се придвижват по реката — видях ги на около две мили от тук. — Последните и думи бяха произнесени тихо, повече като монолог, отколкото предназначени за ушите на събеседниците й.

— Придвижваха ли се, Изабела?

— Не, не бяха на коне и явно почиваха.

Учуденият драгун погледна сестра си, която седеше със сведени очи и сякаш не бе в стаята, но не намери обяснение. После погледна Франсис, която се сепна от изражението му и веднага го попита дали може да му помогне с нещо.

— Ако извините грубостта ми — каза раненият офицер и направи немощен опит да се изправи в леглото. — Бих искал да видя капитан Лоутън за момент.

Франсис побърза веднага да уведоми джентълмена и подтиквана от интереса си, отново се върна на мястото до мис Сингълтън.

— Лоутън — каза младежът нетърпеливо, когато Лоутън пристигна — имаш ли новини от майора?

Погледът на сестрата се спря на лицето на новодошлия, който я поздрави непринудено и с войнишка искреност.

— На два пъти изпраща човек, да пита как сме ние тук, в лазарета.

— А защо не идва сам?

— Най-добре ще ти отговори той. Но нали знаеш, че червенодрешковците са излезли, а той командва войските ни в района. Някой трябва да се погрижи за британците.

— Вярно — каза Сингълтън, сякаш едва сега разбра аргументите на другия. — Но защо ти не правиш нищо, когато има толкова работа?

— Дясната ми ръка не е в най-доброто си състояние и конят ми тази сутрин накуцва. Освен това, бих споменал и друга причина, ако мис Уортън можеше да ми прости.

— Говорете, моля и не се страхувайте от моето неудоволствие — каза Франсис и отвърна на закачливата му усмивка с дяволитостта присъща на мило й лице.

— Тогава, ароматите на вашата кухня ми забраняват да напусна мястото, преди да добия право да говоря с повече сигурност за плодородието на земята.

— О, леля Жанет полага усилия, за да подкрепи гостоприемството на баща ми — каза тя усмихнато — а аз съм избягала от задълженията си и ще загубя нейната благосклонност, ако не й предложа помощ.

Франсис се оттегли, за да намери леля си, потънала в мисли за характера и дълбоката чувствителност на новата си познайничка, която случаят бе довел у дома и.

Раненият офицер я проследи с поглед когато тя излезе с детска грациозност през вратата и след това забеляза:

— Такава леля и такава племенница трудно могат да се срещнат Джак. Тази прилича на фея, но лелята е като ангел.

— Поправяш се бързо, виждам. Щом ентусиазмът ти за жените не е намалял…

— Трябва да съм неблагодарен, а и безчувствен, ако не засвидетелствувам хубостта на мис Пейтън.

— Приятна грижовна дама, но за любов… въпрос на вкус. При цялото и уважение към благоразумието и опита й, ако беше с няколко години по-млада, щеше по-добре да отговаря на представите ми.

— Но тя трябва да няма още двадесет!

— Зависи откъде броиш. Ако започнеш от края на живота — да, но ако започнеш от начало, което е по-разпространено, мисля, че наближава четиридесет.

— Объркал си лелята и по-голямата сестра — каза Изабела и постави хубавата си ръка върху устата на болния. — Не трябва да говориш, чувствата започват да се отразяват на здравето ти.