Шпионинът

Абсолвентът от Единбург намери, че пациентът му няма никакви симптоми на треска и че здравето му се възстановява бързо. С лице по-бледо отколкото в деня, когато бе пристигнала, ако това изобщо бе възможно Изабел, полагаше нежни грижи около леглото му, а и дамите от къщата, въпреки собствените си притеснения и объркани чувства, не бяха забравили задълженията на гостоприемството. Франсис чувстваше притегляне към гостенката си, което не можеше да обясни и чиято сила не можеше да контролира. Несъзнателно тя бе свързала във въображението си Дънуди и Изабела, и с романтичния плам на щедрия си ум чувстваше, че най-добре служи на бившия си любим, като се държи мило с тази, която той обича най-много. Изабела приемаше вниманието й с благодарност, но нито една от двете не споменаваше скрития източник на безпокойството им. Наблюдателността на мис Пейтън рядко проникваше пол тона, което се вижда с очи, и за нея положението на Хенри Уортън представляваше едно ужасно оправдание за вехнещите страни и пълни със сълзи очи на племенницата й. Сара изглеждаше по-малко загрижена от сестра си, но неопитната й леля псе пак можеше да си обясни причината. За добродетелните жени любовта е свято чувство, което дарява с ореол всичко до което се докосне. Въпреки, че мис Пейтън искрено се тревожеше за опасността надвиснала над племенника й, тя добре знаеше, че активните военни действия са неблагоприятни за любовта и случайно спечелените моменти не са за пренебрегване.

Изминаха няколко дни без живеещите в къщата или групата във Фор Корнърс да променят по някакъв начин ежедневието си. Първите поддържаха издръжливостта си с вярата в невинността на Хенри и силното упование на усилията на Дънуди в негова полза, а вторите нетърпеливо очакваха, сега вече всеки час, съобщението за конфликта и заповедта за заминаването си. Оказа се, че капитан Лоутън е очаквал напразно. Той получи писмо от майора, в което пишеше, че врагът, след като е научил за поражението на частта, към която е трябвало да се присъедини, се е оттеглил във Форт Вашингтон и е останал там пасивен, но застрашаващ непрекъснато с ответен удар, с който да отмъсти за позора си. Драгуните трябваше да увеличат бдителността си, а писмото завършваше с комплимент за честта, пламенността и несъмнената му храброст.

— Много ласкателно, майор Дънуди — промърмори драгунът като хвърли писмото и закрачи из стаята, за да овладее нетърпението си. — Избрал си чудесен пазач, няма Що. Я да видим… ще пазя интересите на един нерешителен, луд старец, който не знае дали е с нас ида с враговете ли, четири жени, три от които са си добре сами по себе си, но не изглеждат особено очаровани от присъствието ми, и четвъртата — колкото и да е добра — надхвърлила е четиридесетте. Двама или трима черни, бъбрива икономка, която само дрънка за злато и дреболии, за знаци и поличби. И бедния Джордж Сингълтън. Е, приятел в нужда заслужава да се погрижиш за него — ще направя каквото мога.

Когато завърши този монолог, той седна и започна да си подсвирква, за да убеди себе си, колко малко се интересува от всичко това и като протегна невнимателно крак, събори на земята дървената манерка, в която се намираше целият му запас от бренди. Той я вдигна, но на пейката, на която тя бе стояла, видя сгъната бележка. Отвори я и прочете: Луната ще изгрее след полунощ. Прекрасно време за тъмни дела. Почеркът не можеше да бъде сгрешен — явно той бе същият, който го бе предупредил навреме за опита за убийство. Драгунът дълго време се чуди над тези две бележки и над причините, които биха могли да накарат амбулантния търговец да направи такава услуга на непримиримия си враг. Лоутън знаеше със сигурност, че той е шпионин на врага, защото на процеса бе доказано безспорно, че е предал сведения на британския главнокомандващ за американска част, към която врагът скоро е тръгнал. Последиците са били предотвратени само от една щастлива заповед на Вашингтон, по силата на която тази част се е оттеглила малко преди да дойдат британците, но това не променяше самото престъпление.

„Може би, помисли си капитанът, иска да се сприятели с мен, в случай че го заловят отново, така или иначе, той пощади живота ми веднъж и го спаси при втория случай. Аз ще се помъча да бъда също така щедър и ще се моля дългът ми да не се меси в чувствата ми.“