Сянката на вятъра

Барсело не бил точно Джордж Бърнард Шоу, но макар и да не съумял да придаде на ученичката си красноречието и чара на дон Мануел Асаня12, благодарение на неговите усилия Бернарда все пак се шлифовала и добила маниери и реч на провинциална прислужница. Беше на двайсет и осем, ала на мен все ми се струваше, че има десет години в повече, макар да се четяха само в погледа й. Ходеше редовно на църква и обожаваше Дева Мария от Лурд чак до безумие. Всеки божи ден ходеше в базиликата „Санта Мария дел Мар“, за да чуе службата от осем часа, и се изповядваше най-малко три пъти в седмицата. Дон Густаво, според собствените му твърдения агностик (което Бернарда подозираше, че е някакво дихателно заболяване, нещо като астмата, но само за изискани господа), смяташе, че е математически невъзможно прислужницата да извършва достатъчно прегрешения, за да поддържа подобен ритъм на изповеди.

— Ама ти си такава добра душа, Бернарда — негодуваше той. — Хората, които съзират грях навсякъде, страдат от душевни и — принуждаваш ме да го кажа — чревни болести. Типичното състояние на иберийския праведник е хроничният запек.

Подобни кощунствени слова караха Бернарда да се кръсти петорно. По-късно през нощта тя казваше една допълнителна молитва за покварената душа на господин Барсело — човек с добро сърце, ала с ум, прогнил от много четене, досущ като на Санчо Панса. От дъжд на вятър се появяваха разни годеници, които я биеха, измъкваха дребните й спестявания и рано или късно я зарязваха. При всяка от тези кризи Бернарда се затваряше в стаята си в задната част на апартамента, където плачеше дни наред и се кълнеше, че ще се самоубие с отрова за мишки или ще изпие шише белина. Барсело, щом изчерпеше всичките си методи за убеждение, се уплашваше не на шега и извикваше ключар, за да отвори вратата на стаята й, а също и личния си лекар, за да даде на Бернарда конска доза успокоително. Когато клетото създание се събудеше два дена по-късно, книжарят й купуваше рози, бонбони, нова рокля и я завеждаше на кино да изгледа някой филм с Кари Грант, който според нея — след Хосе Антонио13 — беше най-хубавият мъж в човешката история.

— Хей, казват, че Кари Грант бил мека китка — мърмореше тя, тъпчейки се с шоколадови бонбони. — Дали е възможно?

— Дивотии — отсъждаше Барсело. — Празноглавците и глупците живеят в състояние на неувяхваща завист.

— Ама как хубаво говори господинът! Веднага се вижда, че сте били в оня университет, Шербета де.

— Сорбоната — поправяше я Барсело незлобиво.

Беше много трудно да не обичаш Бернарда. Тя ми готвеше и шиеше, без някой да я е молил за това. Кърпеше ми дрехите, поправяше ми обувките, решеше ме, подстригваше ми косата, купуваше ми витамини и паста за зъби. Даже ми подари едно медальонче със стъклен флакон, съдържащ светена вода, донесена с автобус от Лурд от една от сестрите й, която живееше в Сан Адриан дел Бесос14. Понякога, докато преглеждаше внимателно косата ми за гниди й други паразити, тихичко ми говореше.

— Няма на света друга като госпожица Клара, и Бог да ме убие, ако някой ден ми дойде на ум да я критикувам, ама не е хубаво, дето се увличате така по нея, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не се тревожи, Бернарда, ние сме само приятели.

— Ами нали и аз това казвам!

За да илюстрира доводите си, Бернарда се впускаше да ми разказва някоя чута по радиото история за момче, което съвсем неуместно се влюбило в учителката си и, по силата на някаква сурова, но справедлива магия, косата и зъбите му изпадали, а лицето и ръцете му се покрили с издайнически струпеи — нещо като проказата на похотливеца.

— Сластолюбието е много лошо нещо — заключаваше Бернарда, — от мен да го знаете.

Дон Густаво, въпреки шегите, които подхвърляше за моя сметка, одобряваше моята преданост към Клара и пламенното ми вживяване в ролята на неин компаньон. Отдавах толерантността му на факта, че по всяка вероятност ме смяташе за безопасен. От време на време, уж между другото, ми правеше изкусителни предложения, за да се сдобие с романа на Каракс. Казваше ми, че е обсъдил тази тема с някои колеги от гилдията на антикварните книжари и всички били единодушни, че понастоящем едно издание на Каракс би могло да струва цяло състояние, особено във Франция. Аз винаги му отказвах и той в отговор само се усмихваше лукаво. Беше ми връчил копие от ключовете на апартамента, за да мога да влизам и да излизам, без да се тревожа дали той или Бернарда са си вкъщи, за да ми отворят. Баща ми обаче беше съвсем друго нещо. С течение на годините бе превъзмогнал вродените си задръжки да обсъжда темите, които действително го безпокояха. Едно от първите следствия от този напредък бе, че започна да изразява открито неодобрение относно връзката ми с Клара.

— Би трябвало да излизаш с приятели на твоята възраст, като Томас Агилар, дето съвсем си го забравил, пък е чудесно момче — а не с жена, която вече е на години да се задоми.

— Не е ли все едно на каква възраст сме с нея, щом сме само добри приятели?