Сянката на вятъра

Най-силно ме заболя от намека за Томас, защото беше самата истина. Месеци наред не бях излизал с него, а преди бяхме неразделни. Баща ми ме изгледа с укор.

— Даниел, ти нищо не знаеш за жените, а тази си играе с теб като котка с канарче.

— Ти си тоя, дето нищо не знае за жените — обидено отвръщах аз. — Още по-малко пък за Клара.

Нашите разговори по тази тема рядко отиваха по-далеч от размяна на упреци и погледи. Когато не бях на училище или при Клара, посвещавах цялото си време да помагам на баща ми в книжарницата. Подреждах склада в задното помещение, разнасях поръчки или обслужвах редовните клиенти. Баща ми се оплакваше, че не влагам в работата нито сърцето, нито ума си. Аз на свой ред отвръщах, че целият ми живот преминава в дюкяна и хич не ми е ясно от какво се оплаква. През безброй безсънни нощи си припомнях онази близост, онзи малък свят, който двамата споделяхме в годините след смъртта на майка ми, годините, посветени на писалката на Виктор Юго и месинговите локомотивчета. Припомнях си ги като години на покой и тъга, един свят, който полека се стопяваше, който бе започнал да чезне още от онова утро, когато попаднах в Гробището на забравените книги. Един ден баща ми откри, че съм подарил книгата на Каракс на Клара и много се разгневи.

— Разочарова ме, Даниел — рече той. — Когато те заведох на онова тайно място, ти обясних, че книгата, която ще избереш, е нещо специално, че ще трябва да я приемеш и да носиш отговорност за нея.

— Тогава бях на десет години, тате, и онова си беше детска игра.

Баща ми ме погледна така, сякаш го бях пробол с нож.

— А сега си на четиринайсет и не стига, че си оставаш дете, ами на всичкото отгоре си дете, което се мисли за мъж. Много неприятности ще те сполетят в тоя живот, Даниел, и то твърде скоро.

Е в ония дни ми се щеше да вярвам, че баща ми страда, задето прекарвам толкова време със семейство Барсело. Книжарят и племенницата му живееха в разкош, който баща ми не би могъл и да помирише. Мислех си, че му е неприятно майчинското отношение на прислужницата на дон Густаво към мен; навярно се чувстваше наскърбен, задето аз допускам, че е възможно някой да изпълнява ролята на майка ми. Понякога, докато крачех из задната стая, увивайки пакети или приготвяйки някоя пратка, дочувах как някой клиент се шегува с баща ми.

— Семпере, трябва да си потърсите някое добро момиче, че сега е пълно с вдовички, които ловят око и са още в разцвета си, нали ме разбирате. С една добра жена ще ви се подреди животът, приятелю, и двайсет години ще ви се смъкнат от плещите. Ех, какво ли не могат да сторят две гърди…

Баща ми никога не отвръщаше на тези намеци, ала на мен те ми изглеждаха все по-смислени. Веднъж, по време на една от вечерите ни, които се бяха превърнали в двубои от мълчания и откраднати погледи, реших да повдигна темата. Мислех си, че ако предложението дойде от мен, това би улеснило нещата. Баща ми имаше хубава външност, беше спретнат и поддържан, и аз знаех, че не една жена в квартала го гледа с добро око.

— Много ти беше лесно на теб да намериш заместница на майка си — отвърна той с горчивина. — За мен обаче не съществува такава и нямам никакъв интерес да я търся.

С течение на времето намеците на баща ми и на Бернарда, че даже и на Барсело, започнаха да ми правят впечатление. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че съм поел по път, който не води доникъде, че не мога да очаквам Клара да види у мен нещо повече от момче, с десет години по-младо от нея. Чувствах, че с всеки изминал ден ми става все по-трудно да стоя край нея, да понасям докосването на ръцете й или да я водя под ръка, когато се разхождахме. Стигна се дотам, че самата й близост се превърна в източник на едва ли не физическа болка. Това обстоятелство не убягваше на никого, най-малко пък на Клара.

— Даниел, май трябва да поговорим — казваше тя. — Мисля, че не постъпих добре с теб…

Никога не я оставях да довърши тези фрази. Излизах от стаята под някакъв предлог и побягвах. Имаше дни, в които ми се струваше, че съм се впуснал в едно невъзможно надбягване с календара. Боях се, че илюзорният свят, който бях изградил около Клара, отива към своя край. Тогава още нямах представа, че проблемите ми едва са започнали.

Сиромашка работа 1950

7

На шестнайсетия ми рожден ден ми хрумна най-лошата от всички злополучни идеи, които бях раждал през краткия си живот. На своя отговорност реших да организирам празнична вечеря и да поканя Барсело, Бернарда и Клара — нещо, което според баща ми беше грешка.

— Това си е моят рожден ден — неумолимо отвърнах аз. — През всички останали дни от годината работя за теб. Угоди ми поне веднъж.

— Прави каквото искаш.