Силата на шестимата

И тогава той забил камата навътре, в сърцето на Катарина. Шест, безсилна да направи нещо, запищяла. Очите им се срещнали само за секунда, преди Катарина да издъхне. С все още запушена уста, тя бавно се свличала по стената, докато брънките на веригата се свършили и накрая увиснала на китките си, а светлината се изцеждала от очите й.

— Така или иначе щяха да я убият — казва тихо Шест. — Моите признания поне й спестиха ужасните мъчения, сякаш това може да е някакво успокоение.

Тя обгръща с ръце коленете си и вперва поглед в някаква абстрактна точка през прозореца на влака.

— Разбира се, това все пак е утеха — обаждам се аз и ми се ще да имам достатъчно кураж да стана и да я прегърна.

За мое учудване Сам притежава подобна смелост. Той се изправя и отива до нея. Не казва нито дума, когато сяда до нея, и разтваря ръце. Шест заравя лице върху рамото на Сам и плаче.

След време се отдръпва и изтрива бузите си.

— След като Катарина беше мъртва, те опитаха какво ли не, буквално всичко, с което да ме убият — чрез електрически ток, чрез удавяне, експлозиви. Инжектираха ми цианид, но нямаше никакъв ефект — дори не почувствах иглата в ръката си. Захвърлиха ме в стая, пълна с отровен газ, но за мен сякаш въздухът вътре беше най-свежият, който някога съм дишала. Могадорианецът, който натисна копчето от другата страна на вратата, умря след секунди.

Шест отново избърсва бузата си с опакото на ръкава.

— Странно е, но май убих повече могадорианци, докато бях в плен, отколкото в училището в Охайо. Накрая ме хвърлиха в друга килия, мисля, че смятаха да ме държат там, докато не убият всички от три до седем.

— Харесва ми как си им казала, че си номер осем — обажда се Сам.

— Сега ми е кофти, че го направих. Сякаш опетних завета на Катарина и на истинския номер осем.

Сам поставя ръце върху раменете й.

— Хич не го мисли, Шест.

— Колко време прекара там? — питам я.

— Сто осемдесет и пет дни. Така си мисля.

Зяпвам от изненада. Повече от половин година затворена, съвсем сама, в очакване да бъде убита.

— Съжалявам, Шест.

— Просто чаках и се молех заветите ми най-после да се развият, за да мога да се измъкна оттам. Тогава, един ден първият завет най-после се прояви. Беше след закуска. Погледнах надолу и лявата ми ръка я нямаше. Естествено, аз се стреснах, но си дадох сметка, че все още я усещам. Опитах се да хвана лъжицата и, разбира се, успях. Тогава ми светна какво се случваше — за да мога да избягам, трябваше да съм невидима.

Разкриването на заветите при Шест е станало не много по-различно, отколкото при мен — когато ръката ми засия по средата на първия ми час в гимназията на Парадайс.

След два дни Шест вече можела да става напълно невидима и когато дошло време за вечеря и могадорианецът пазач плъзнал отвора за храна и набутал вътре чинията, видял празна килия. Оглеждал се наоколо като луд, после включил алармата, която изпълнила пещерата с пронизителния си вой. Желязната врата била отворена широко и четирима могадорианци нахълтали в килията. Докато стояли втрещени там и се чудели как е могла да избяга, Шест се промушила покрай тях, втурнала се през вратата надолу по тунела и за първи път видяла пещерата.

Тя представлявала огромна мрежа, нещо като лабиринти от свързващи се помежду си дълги и тъмни тунели, продухвани от течение. Навсякъде имало камери. Минала покрай прозорци с дебели стъкла, през които се виждали чисти и ярко осветени помещения, които напомняли на научни лаборатории. Могадорианците в тях били облечени с бели синтетични костюми и носели предпазни очила, но тя минала покрай тях много бързо, та не може да каже какво правели. В просторна зала пък имало около хиляда монитора на компютри, пред всеки от който седял по един могадорианец, и Шест решила, че те търсят някакви следи към нас. Точно както правеше и Анри — помислих си. В единия от тунелите имало тежки стоманени врати, зад които била сигурна, че държат други затворници. Шест бързала, защото знаела, че заветът й не е напълно развит, и се ужасявала от страх да не стане отново видима. Сирената продължавала да вие. Вече била стигнала до самото сърце на планината — огромна, подобна на пещера зала, широка близо километър и толкова мрачна и тъмна, че тя почти не виждала другия й край.

Било душно и Шест вече се потяла. Покрай стените и под тавана имало огромни дървени подпори, крепящи пещерата да не пропадне, а по стените били изсечени тесни первази, свързващи тунелите, чиито изходи осейвали тъмните стени. Над главата си виждала издълбани от самата планина няколко дълги арки, които като мостове свързвали огромната пещера от единия до другия й край.