Силата на шестимата

Не искам да бъда открита от момичетата, които скачат във водата, за да ме търсят, все още не, така че се оставям да потъна надълбоко до дъното, светът постепенно преминава в черно и краката ми най-накрая потъват в студената кал. Щом очите ми се адаптират, вече мога да виждам в кафявата мътна вода. Минават десет минути. После двайсет. Най-после момичетата отплуват от платформата. Предполагам, че е била камбаната за обяд. Чакам и когато съм напълно сигурна, че всички са си тръгнали, едва тогава тръгвам бавно по дъното на езерото към брега, краката ми затъват в тинята, докато се придвижвам сантиметър по сантиметър. След малко ледената вода започва да се затопля и прояснява, калта отстъпва място на камъните, сетне на пясъка и накрая главата ми се показва над водата. Момичетата, включително Ла Горда и Бонита, закрещяват и се втурват към мен с облекчение. Вече на брега, оглеждам добре тялото си и виждам, че от рана на рамото ми тече кръв, оставяйки кървава следа по ръката ми във формата на едва забележимо S.

През останалата част от следобеда сестрите ме оставят да седя на масата за пикник под едно дърво, но аз нямах нищо против. Разполагах с още един завет.

В банята Елла ме улавя как гледам в огледалото стичащата се по ръката й паста за зъби. Изглежда смутена и когато се опитва да си мие зъбите, като ми подражава, от устата й излиза още пяна.

— Ти си като машина за мехурчета — усмихвам й се и вземам кърпа, за да я избърша.

Излизаме от банята, когато останалите прииждат, обличаме се бързо в стаята и излизаме, щом другите се връщат, винаги с едни гърди напред, точно както на мен ми харесва. Вземаме си обеда от трапезарията и излизаме навън в студената утрин. Изяждам ябълката си по пътя към училище. Елла прави същото. Днес съм подранила с десетина минути, така че разполагам с малко време, за да вляза в интернет и да проверя дали има нещо ново за Джон Смит. Когато се сещам за него, се усмихвам.

— Защо се усмихваш? Харесва ли ти да ходиш на училище? — пита Елла.

Поглеждам към нея. Наполовина изядената ябълка изглежда огромна в ръчичката й.

— Утрото е прекрасно, навярно затова — отвръщам й. — Освен това днес си имам хубава компания.

Вървим през града, амбулантните търговци подреждат стоката си. Снегът не се е разтопил, натрупан е от двете страни на „Кайе Принсипал“, но самият път е чист. Пред нас вдясно се отваря входната врата на къщата на Ектор Рикардо и се показва майка му в инвалидна количка, бутана от самия Ектор. От дълго време тя страда от болестта на Паркинсон. През последните пет години е в инвалидна количка, а през последните три не може да говори. Той я оставя на слънце и нагласява спирачките на количката. Докато на нея слънцето, изглежда, й действа благотворно, Ектор се отмества и сяда на сянка, отпуснал глава.

— Добро утро, Ектор — провиквам се.

Той повдига глава и присвива очи. Маха ми с трепереща ръка.

— Марина, като морето — отвръща с дрезгав глас. — Единствените ограничения на утрешния ден са съмненията, които имаме днес.

Аз спирам и се усмихвам. Елла също спира.

— Тази приказка наистина е сполучлива.

— Никога не се съмнявай в Ектор, той все още има няколко златни кюлчета в запас — отговаря той.

— Добре ли си?

— Сила, вяра, смирение, любов. Това са четири от десетте догми на Ектор Рикардо за щастлив живот — отговаря ми той твърде безсмислено, като се има предвид въпросът, който му зададох, но въпреки това ме кара да се чувствам добре.

Обръща поглед към Елла.

— Кое е малкото ангелче?

Елла сграбчва ръката ми и се крие зад мен.

— Казва се Елла — казвам и свеждам поглед към нея. — А това е Ектор. Той ми е приятел.

— Ектор е от добрите — казва той, макар че Елла все още се крие зад мен. Маха ни, докато изминаваме останалото разстояние до училище.

— Знаеш ли къде отиваш? — питам.

— Имам час при сеньора Лопес — отговаря ми тя с усмивка.

— О, голяма късметлийка си, и аз съм учила при нея. Тя е от добрите в този град, също като Ектор — казвам.

Отчаяна съм: и трите училищни компютъра са заети, три от по-малките момичета от града отчаяно се опитват завършат домашното си по природни науки и пръстите им летят по клавиатурите. Денят ми минава по инерция, в мислите ми се върти единствено Джон Смит, който бяга някъде из Америка, като все успява да бъде с крачка напред от силите на закона, а аз съм залостена тук, в „Света Тереса“, в това старо, мухлясало село, където нищо не се случва. Винаги съм смятала, че ще си тръгна, щом навърша осемнайсет. Но сега, когато Джон Смит е преследван неизвестно къде, съм убедена, че трябва да напусна колкото е възможно по-скоро и да се присъединя към него. Единственият проблем е как да го открия.

Последният ми час е по испанска история. Учителката говори монотонно за генерал Франсиско Франко и испанската Гражданска война през трийсетте години на миналия век. Изключвам се напълно и вместо да я слушам, записвам в тетрадката си какво знам за Джон от последните статии, които съм чела.