Силата на шестимата

Шест се притиснала плътно до една скала, а очите й шарели насам-натам, търсела откъде да се измъкне. Всички маршрути се оказвали безкрайни. Стояла там съкрушена, погледът й кръстосвал мрачната пустота, без да вижда никакъв изход. И тогава видяла. В далечината, отвъд пропастта, в края на един по-широк тунел леко проблясвала естествена светлина. Тъкмо да започне да се катери по дървените подпори, за да стигне до каменния мост, водещ до тунела, когато нещо друго привлякло погледа й — могадорианеца, който убил Катарина. Не можела да го остави да се измъкне. Последвала го.

Той влязъл в стаята, в която бил убил Катарина.

— Отидох право до бюрото и взех най-острия бръснач, който видях, сетне сграбчих могадорианеца откъм гърба и прерязах гърлото му. И докато гледах как кръвта му шурти и се разстила по пода, а самият той експлодира, превръщайки се в пепел, ми се прииска да бях го убила по-бавно. Или да можех да го убия отново.

— Какво направи, когато най-накрая излезе оттам? — питам.

— Изкачих се по отсрещната планина и когато стигнах върха, цял час гледах надолу към пещерата, като се стремях да запомня всяка мъничка подробност. Щом реших, че вече съм успяла, се втурнах към най-близкото шосе, като си отбелязвах всичко, покрай което минавах по време на този осемкилометров пробег. На шосето скочих в каросерията на един пикап, който се движеше съвсем бавно. Когато след няколко километра шофьорът спря да зареди, откраднах от кабината карта на пътищата, един бележник и две химикалки. А, и пакет картофен чипс.

— Чууудно. Какъв беше чипсът? — пита Сам.

— Пич… — обаждам се аз.

— Какво толкова?

— Беше чипс с вкус на барбекю, Сам. Отбелязах разположението на пещерата върху картата, дето ви я показах в мотела, момчета, а в бележника нарисувах скица на всичко, което си спомням, като чертеж, годен да заведе всекиго, успял да го разчете, до входа на пещерата. Притесних се обаче и скрих чертежа недалече от града. Картата запазих, после откраднах една кола и карах, без да спирам, до Арканзас, но, естествено, те отдавна бяха взели сандъка ми.

— Съжалявам, Шест.

— Аз също — казва тя. — Но те не могат да го отворят без мен. Може би някой ден ще си го върна.

— Поне все още имаме моя — отговарям.

— Скоро ще трябва да го отвориш — казва тя и знам, че е права.

Трябваше да съм го отворил досега. Каквото и да има в този сандък, каквито и тайни да крие, Анри искаше аз да ги знам. Тайните. Сандъкът. Само толкова изрече той с последния си дъх. Чувствам се тъпо, че толкова дълго отлагам този момент, но каквото и да има в сандъка, усещам, че то ще прати четирима ни на дълго и трудно пътуване.

— Ще го отворя — отговарям. — Нека най-напред да слезем от този влак и да намерим някое сигурно място.

Глава 9

Първа се измъквам от леглото, когато бие сутрешната камбана. Винаги. Не толкова защото съм ранна птица, а защото предпочитам да използвам банята преди останалите.

Бързо си оправям леглото, с времето съм се усъвършенствала. Номерът е да подпъхнеш хубавичко чаршафа, одеялото и юргана в долната част. После просто издърпваш останалото към главата, подпъхваш го от двете страни и слагаш възглавниците, така всичко е изрядно, опънато като по конец.

Когато приключвам, единственото друго момиче, което е станало, е на леглото най-близко до вратата. Това е Елла, която пристигна в неделя. Както предишните две сутрини, и сега тя се опитва да си оправи леглото, като ми подражава, но й е трудно. Проблемът й е, че се мъчи да го оправя от горе на долу, вместо обратно. Сестра Катерина не е много взискателна към Елла, но нейното дежурство свършва днес и едноседмичната смяна на сестра Дора започва довечера. Знам, че тя няма да позволи на Елла никакви компромиси по отношение на съвършенството, без значение че като новопристигнала на Елла не й е леко.

— Искаш ли да ти помогна? — питам я, пресичайки стаята.

Тя ме поглежда с тъжни очи. Виждам, че не я е грижа за леглото. Предполагам, че точно сега не я е грижа почти за нищо, и я разбирам, като се има предвид смъртта на родителите й. Иска ми се да й кажа да не се тревожи, защото за разлика от нас, които сме тук „до живот“, тя ще се измъкне до месец, два в най-лошия случай. Но каква утеха би било това за нея сега?

Навеждам се над долната част на леглото, издърпвам чаршафа и одеялото достатъчно, за да ги подпъхна под дюшека, после изпъвам юргана върху тях.

— Би ли го хванала от другата страна? — казвам и кимвам към лявата страна на леглото, а аз заобикалям отдясно.

Двете заедно спретваме леглото в същия изряден вид като моето.

— Идеално — казвам.

— Благодаря ти — отговаря тя с тихия си и плах глас.

Поглеждам огромните й кафяви очи и няма как да не я харесам, а и някак си изпитвам нужда да се грижа за нея.

— Съжалявам за родителите ти — казвам.

Елла отмества поглед. Мисля, че прекрачих границата, тя обаче ми отвръща със слаба усмивка.

— Благодаря ти, толкова ми липсват…

— Сигурна съм, че ти също им липсваш.

Излизаме заедно от стаята и забелязвам, че тя върви на пръсти, старае се да не вдига шум.