Силата на шестимата

— Номерът с печения мъжага вече се изтърка, Джони. А не забравяй какво мога да правя с времето.

— Не бих си го и помислил — казвам.

Опитвам се да сменя темата. Мразя се заради това, че флиртувам с друго момиче.

— Хей, все се каня да те попитам: чие е лицето в облаците? Всеки път, щом направиш буря, виждам това налудничаво, зловещо лице.

Тя почесва стъпалото на десния си крак.

— Не съм сигурна, но откакто мога да се намесвам във времето, винаги се появява това лице. Предполагам, че е на лориенец.

— Дааа, вероятно е така. Аз си мислех, че може да е някое откачено бивше гадже, което още не можеш да забравиш.

— Защото очевидно имам слабост към деветдесетгодишните мъже. Толкова добре ме познаваш, Джон!

Свивам рамене. И двамата се усмихваме.

Смрачава се и аз приготвям вечерята върху зарязания в задния двор ръждясал грил, който все още върши работа. Или поне се опитвам да сготвя. След като съм посещавал часовете по трудово обучение заедно със Сара в Парадайс, аз се оказвам единственият, който знае как да приготви нещо, което бегло да наподобява ядене. Тази вечер менюто е пилешки гърди, картофи и замразена пица пеперони.

Седнали сме върху мокета в хола, образували сме триъгълник. Под одеялото, което е наметнала върху главата и тялото си, Шест е облечена с черен потник, а амулетът й се вижда целият. Когато го съзирам, мислите ми се връщат към видението, което имах. Копнея за дълга вечеря около маса, за нормален нощен сън, в който да не се измъчвам от миналото си на Лориен. Наистина ли беше така на Лориен, преди да напуснем?

— Често ли се сещаш за родителите си? — питам Шест. — Искам да кажа, там, преди, на Лориен.

— Вече не толкова често. Дори не мога да ти кажа как всъщност изглеждаха. Спомням си усещането, което имах, когато се намирах близо до тях, ако това ти звучи смислено. Ами да, доста често се сещам за това. А ти?

Вземам си едно изгоряло парче пица. Решавам никога вече да не пека замразена пица на грил.

— Често ги сънувам. Много е хубаво, но същевременно това ме разкъсва вътрешно. Напомня ми, че са мъртви.

Одеялото се плъзга от главата на Шест и се задържа върху раменете й.

— А ти, Сам? В момента липсват ли ти родителите ти?

Сам отваря уста, за да отговори, но се отказва. Сигурен съм, че се чуди дали да каже на Шест, че според него баща му е отвлечен от извънземни, когато излязъл да купи мляко и хляб. Накрая казва:

— И двамата ми липсват, и мама, и татко, знам обаче, че ми е по-добре тук, с вас, приятели. Като се има предвид, че знам толкова много неща за всичко, което се случва, не мисля, че бих могъл да остана у дома.

— Знаеш прекалено много — казвам.

Чувствам се виновен, че вместо да си похапва мамините гозби на маса в трапезария, трябва да нагъва ужасната ми храна на пода на изоставена къща.

— Сам, съжалявам, че те забъркахме във всичко това — казва Шест. — Но е хубаво, че си тук.

Той се изчервява:

— Нямам представа защо, но започвам да се чувствам някак странно въвлечен в цялата тази ситуация. Може ли да попитам нещо? Колко далече е Могадор от Земята?

Сещам се как Анри духна с уста върху седемте стъклени сфери и как те оживяха. Не след дълго пред нас във въздуха се носеше точно копие на нашата слънчева система.

— По-близо е от Лориен. Защо питаш?

Сам се изправя.

— За колко време може да се стигне дотам?

— Няколко месеца, там някъде — отговаря Шест. — Зависи от вида на кораба, с който летиш, и каква енергия се използва.

Сам обикаля в кръг.

— Според мен американското правителство трябва да държи някъде кораб, който да може да преодолее подобно разстояние. Естествено, става въпрос за прототип, свръхсекретен, който се намира в недрата на някоя планина, скрита под друга планина. Просто си мислех какво ще стане, ако не успеем да открием вашия кораб и се наложи битката да се прехвърли на тяхна територия — да отидем в Могадор. Нали трябва да имаме и резервен план?

— Разбира се. А какъв беше първоначалният план? — питам и млъквам внезапно. Главата ми не побира как ще се бием с цялата планета Могадор на тяхна територия.

— Да вземем сандъка ми — казва Шест и дърпа отново одеялото върху главата си.

— И после какво?

— Тренировки?

— А след това? — питам.

— Ами, предполагам, че ще тръгнем да търсим останалите.

— Прилича ми на много тичане без резултат. Мисля, че Анри или Катарина щяха да ни накарат да правим нещо далеч по-ефикасно. Например да се научим как да убиваме някои от враговете си. Знаете ли какво е пикен?

— Ами това са онези огромни зверове, които разрушиха училището — отговаря Шест.

— А краул?

— Това са по-дребните животни, които ни нападнаха във физкултурния салон — казва тя. — Защо питаш?

— В съня, който имах в Северна Каролина, тогава, когато със Сам ме чухте да говоря на могадориански, тези две имена се споменаваха, но не бях ги чувал никога преди. Ние с Анри ги наричахме чисто и просто „зверовете“ — млъквам за малко. — Преди това сънувах друг сън.

— Може би това не са сънища — казва Шест. — Може би имаш видения.

Кимам утвърдително.