Синьочервения Метусалем

— Dat klingt precies zo, alsof ge als koper zoudet willen optreden. (Та това направо звучи, като че се явявате купувач.)

— Dat wil ik ook! Ik heb veel geld! En ik heb ook opvoeding en onderwijs gehad; ik ben niet dom; ik been een wijs mens, een zeer wijs mens! (Това и възнамерявам! Аз имам много пари! Получил съм също възпитание и образование. Аз не съм глупав, аз съм мъдър, много мъдър човек!)

— Dat geloof ik hel graag van U; maar is dat de reden om Ho-tsing-ting te kopen? (На драго сърце ви вярвам, но това ли е причината за искането ви да купите Хо-тзинг-тинг?)

— Neen. Ik wil Ho-tsing-ting kopen, omdat hier de lucht zo goed en gezond is. Ik ben ziek en zwak; ik wil hier weer gezond worden, gezond en dik! (He. Искам да купя Хо-тзинг-тинг, защото тук въздухът е толкова добър и здравословен. Аз съм болен и слаб. Искам тук да стана отново здрав, здрав и дебел!)

Ван Беркен плъзна удивен поглед по снагата на мнимия болен и рече усмихнато:

— Nu, ik denk dat U zich hier wel weer vet kunt eten. (E, мисля, че тук ще можете пак да се поохраните.)

— Dat denk ik ook. Ik wil eten en drinken, dat ik zo dik als een nijipaard word! (Така мисля и аз. Искам да ям и да пия, та да стана дебел колкото речен кон!)

Белгиецът изглежда разбра що за образ има пред себе си. Той хвърли развеселен поглед на Метусалем и навярно с удоволствие щеше да продължи разговора, ако тъкмо в този момент не бяха застигнали Той, с когото нали също трябваше да поговори.

От селото, през което току-що бяха минали, до границата на Хо-тзинг-тинг имаше само още четвърт час езда. Полята свършиха. Виждаха се голи насипи, по които стърчаха дървени шахтови къщички — каменовъглените мини. По-нататък се извисяваха високи, своеобразни скели, повечето снабдени с навеси. Това бяха стари борверки, които сега не работеха.

На едно възвишение се издигаше представителна сграда. Беше построена по китайски стил, ала немците все пак почувстваха в нея нещо родно.

— Това е домът на господаря — поясни инженерът. — А там, вдясно и ляво на равнината, виждате работническите поселища. Те се отличават, както ще забележите, с голяма чистота. Толкова са здравословни и удобни, че и един немски работник би бил доволен да може да живее тук.

— А к’ва е оная тарапана дет’ са е насъбрала там горе пред жилището? — поиска да знае Готфрид. — Трябва да има барем неколкостотин човека!.

— Над петстотин. Това са работниците, които получават заплатата си. Днес смяната завърши рано, защото утре ще се празнува.

— Да няма няк’ъв божи празник?

— Не, частен. Хер Щайн има рожден ден, през който той никога не позволява да се работи.

— Рожден ден. Чу ли, Рихард! Знаеш ли какво ша му поднесем ний? Най-доброто, коет’ може да получи, а именно теб.

Рихард не отговори. Той изобщо предпочиташе обикновено да си мълчи. Сега наближаваше мигът да види чичо си. Това най-много го вълнуваше. Очите му бяха овлажнели и той сърдечно съжаляваше, че няма да може да се хвърли в обятията на роднината си.

Хората бяха забелязали приближаващите. Работниците горе при къщата започнаха да викат и ликуват, че идва Той. Мнозина тръгнаха насреща му, за да са първите, които ще го поздравят; останалите образуваха шпалир, през който ездачите се насочиха към мъжа, застанал до една покрита с монети маса. Той пристъпи към тях и приветства Той по китайски маниер, както се прави между равноправни.

Щайн беше висок и сух, над шейсетгодишен. Не носеше плитка наистина, но косата му се спускаше дълга изпод шапката. Беше сребристобяла. Остро изрязаното лице бе дълбоко прорязано от бръчки — следите на дълги душевни и телесни напрежения. От това лице се виждаше, че мъжът притежава твърд, независим характер, но въпреки това от него струеше някаква ведра благост.

Появата на Той и хората му за него бе нещо обичайно. Но когато очите му се спряха на другите, той повдигна учудено вежди и възкликна:

— Нгуот! И-йин! (Какво виждам! Това са чужденци!)

— Да, европейци! — отговори Ван Беркен.

— Облеклото навява това предположение.

— А аз считам за свой дълг да ви ги представя, тъй като аз съм този, който пръв се запозна с господата, на които дължа живота си — намеси се Лианг-си. — После ще го научите в подробности. А сега преди всичко техните имена. Този господин, който е предпочел да носи облеклото на китайски мандарин, е морският капитан Фрик Търнърстик, с чийто кораб останалите господа правят околосветско пътешествие. Те са студенти от университета б…в…в…

Неговите географски познания тук му изневериха.

— В Оксфорд — притече му се на помощ Метусалем.

— Да, в Оксфорд. Ето че пак забравих тази трудна дума. Това са господата…

И той назова имена, които в момента му хрумнаха, и за които знаеше, че са английски. Само минхер беше представен като натурален холандец.

Представянето естествено се състоя на китайски. Той обясни, че тези чужденци са му оказали голяма услуга, поради което се радват на специалното му приятелство. От него Щайн узна, че са дошли със собствените си очи да видят неговото прочуто предприятие.