Синьочервения Метусалем

— Аз настояваминг с мен на китайски говоретенг! Аз съм мандаринг най-висока класонг и нямам желание чужди диалектинг да понасямунг! Та колко да плащаменг до хотел?

— Хотел? — запита кули, разбрал сега думата.

— Да, хотел „Хонконг“.

— Ah, we shall besr to Hongkong-hotel?32

— Да, дотаминг искаманг да ме носетенг. Колко трябванг за това да плащамонг?

Тъй като при „да“-то бе кимнал в знак на съгласие, беше разбран. При последния въпрос пък направи пантомима на броене на пари, която във всички страни означава едно и също. Ето защо на кулито му стана ясно какво иска да каже и отговори:

— Fifteen fen or candarins.33

— Петнадесет фена са сто и петдесет ли, значи цяла макара; твърде много е! — промърмори си капитанът, а високо прибави: — Толкова много да платинг не ми и хрумванг. Аз съм китайски мандаринг и не позволяваманг на никой кули де ме оскубенг. Вие ще получетинг сто ли, но нито пфениг повече!

Той развърза едната връв, отброи сто ли и ги даде на единия кули. Оня ги преброи, поклати глава и каза:

— Hundred-fifti li, not hundred!34

— Аз давам сто и така си оставанг — заинати се капитанът.

Кулито разбра по физиономията му какво има предвид и отвърна:

— Sir, do you are а miser, a niggard, a churt?35

— Каквоо, бил съмунг скъперник? Скръндза? Това е прекалено! Това е във висша степен оскърбителинг! Върнете ми парите! Аз ще накарамунг други да ме носятенг!

Той го извика така високо и гневно, че многобройните зяпачи се занатискаха насам в очакване на някаква сцена. Двамата кули си размениха полугласно няколко изречения на китайски, измериха още един път Търнърстик — по-внимателно отпреди — и понечиха после да му дадат отговора си. Той обаче ги изпревари, като разтвори огромното ветрило, за да им влее респект, посочи златните йероглифи и се обърна заповеднически към тях:

— Ако не сте разбралинг кой съм в действителненг, то прочетете тук моята визитна картичканг! Търнингстикинг, куо-иган та-фут-тсианг! Аз съминг генерал-майоринг! Ясно-ниг? Ще ви отнесатанг дяволитенг, ако не се подчинитунг! Ще ме носите за сто ли, иначе ще ви издърпаманг ушитенг!

Околните зароптаха мърморещо. Кулито обаче ги успокои с няколко китайски думи, които Търнърстик не разбра, а на него каза с дълбок поклон:

— Well, hundredli; get in, sir!36

Същевременно отвори вратичката на носилката и покани с ръка капитана да седне вътре. Търнърстик се зарадва на победата, която според него беше извоювал. Той не забеляза злорадите, изпълнени с очакване погледи, които бяха отправени към него, и се качи.

Едва се бе настанил удобно на тапицираната седалка и двамата силни кули дигнаха прътите на раменете си. Същевременно притичаха други двама кули — единият от дясната, другият от лявата страна на носилката. Нейното дъно беше раздвижено; то можеше да се отваря надолу — за удобство при почистването, — като се откопчееше по една кука отдясно и ляво. Последно споменатите двама кули го сториха; дъното на носилката се отвори с хлопане, Търнърстик се сурна естествено след него и застана на крака.

— Всички дяволи! — кресна той. — Какво означаванг това? Носилкатенг наместо с дъно е снабденанг с капак! Искам…

По-нататък не стигна, защото двамата носачи се понесоха, без да му обръщат внимание. Те тичаха според възприетия тук начин в бърз тръс. Напъхан в носилката, Търнърстик бе принуден да търчи заедно с тях, независимо искаше или не, но крясъците и виковете му за помощ се чуваха още отдалеч. Свидетелите на това немного достойно за него произшествие се подхилваха тихо над сполучливата дяволия, без да дават гласност на задоволството си. Та нали трябваше да се правят, сякаш изобщо не забелязват злополуката с „генерал-майора“.

Всеки, край който минаваше необикновеният транспорт, застиваше на място. Хората виждаха да се задават стремглаво двама кули със затулена носилка, чието дъно висеше. Отдолу забелязваха два крака с пантофи от червена коприна, които трескаво се стремяха да поддържат темп с кулитата. Същевременно нещастният притежател на тези крака ревеше непрекъснато:

— Стой! Стой! Веднага спритенг! Гръм и мълния! Не мога повече да тичаминг, без дъх останах! Стой, казвам, мерзавцинг, спрете, стоп, ау-о-а!

Гледката на странния транспорт принуждаваше и най-сериозните хора да се усмихват. Тълпа хлапетии търчаха отзад, викайки, кряскайки и свирейки. Най-драматично въздействаха сериозните физиономии на двамата кули, които развиваха такава голяма бързина и не даваха вид да знаят, че пасажерът им е принуден да припка с тях.

Те трябваше да минат и покрай Метусалем, Готфрид фон Буйон и Рихард Щайн. Тримата чуха зад себе си ругаещия глас на своя спътник. Спряха и погледнаха назад. Тогава видяха в какво положение се намира техният Търнингсти-нинг коу-нган та-фу-тсианг, ала преди да им бе възможно да се намесят, кулитата префучаха с носилката край тях.

— Исусе! — извика Готфрид фон Буйон. — Кой беше т’ва? Ако не бяха нозете на нашия морски герой, значи не мога занапреж да разчитам на собствените си зъркели! А и гласът беше неговият. Как му е хрумнало са разхожда по тоз начин?