Синът на Нептун

— Това майка ти ли е? — Пърси посочи снимката на Кралица Мари. — Прилича на теб. Много е красива. — След това погледът му се спря върху снимката на Сами. — Кой е това?

Хейзъл не разбираше защо изглежда толкова притеснен.

— Това… това е Сами. Той ми беше… приятел. Приятел от Ню Орлиънс. — Не посмя да погледне към Франк.

— Виждал съм го и преди — заяви Пърси.

— Невъзможно — отвърна Хейзъл, — тази снимка е от 1941 година. Вероятно вече… вече е починал.

Пърси се намръщи.

— Сигурно. И все пак… — Той поклати глава, сякаш мисълта бе твърде неприятна.

Франк се прокашля.

— Вижте, на идване минахме покрай едно магазинче. Имам още малко пари. Мисля да купя малко храна, някакви дрехи и… знам ли… стотина мокри салфетки?

Хейзъл постави табелата обратно на мястото й. Почувства се гузна, задето се бе зазяпала в старата снимка на Сами, въпреки че Франк бе толкова мил и добър. Връщането към предишния й живот нямаше да я доведе до нищо хубаво.

— Страхотна идея — успя да каже тя. — Ти си страхотен, Франк.

Подът изскърца под краката му.

— Така или иначе — отговори той, — аз съм единственият, който не изглежда като излязъл от кална баня. Връщам се след малко.

Веднага щом той излезе, Пърси и Хейзъл направиха временен бивак. Свалиха якетата си и се опитаха да изтъркат калта от тях. В една щайга намериха стари завивки и с тях и старите кашони си направиха импровизирани матраци, върху които да починат малко.

Пърси остави меча си на земята, където той заблестя с мека бронзова светлина. След това се отпусна на леглото, върху което пишеше: ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ЧЕСТИТА НОВА 1982 ГОДИНА!

— Благодаря, че ме спаси — каза той. — Трябваше да ти го кажа по-рано.

— Ти щеше да направиш същото за мен — сви рамене Хейзъл.

— Така е — съгласи се той, — но когато потънах в калта, си спомних думите от пророчеството на Ела, че синът на Нептун ще се удави. „Това е, казах си. Ето какво означавало. Ще се удавя в земята.“ Бях сигурен, че умирам.

Гласът му потрепера, както в първия ден, когато бе пристигнал в лагер „Юпитер“. Тогава бе решила, че Пърси е човекът, който ще реши проблемите й — потомъкът на Нептун, който ще измие проклятието й така, както бе обещал Плутон. Тогава Пърси й изглеждаше могъщ и решителен — истински герой.

Но сега тя знаеше, че Франк също е потомък на Нептун. Той не изглеждаше могъщ, но й бе доверил живота си и винаги я защитаваше. Дори непохватността му изглеждаше трогателна.

Никога не се бе чувствала толкова объркана, а предвид факта, че бе изкарала целия си живот объркана, това значеше много.

— Пърси — каза тя, — онова пророчество не бе завършено. Франк спомена, че Ела си спомня ред от обгорена страница. Едва ли се има предвид, че ще се удавиш в земята.

— Така ли мислиш? — погледна я той внимателно.

Хейзъл се почувства много странно, задето трябва да го успокоява. Той бе по-голям и истински водач. Но въпреки това кимна уверено.

— Ще се върнеш в лагера, ще видиш. И ще срещнеш Анабет отново.

— Ти също ще се върнеш, Хейзъл — отговори той. — Няма да допуснем да ти се случи нещо лошо. Ти значиш много за мен, за лагера и особено за Франк.

Хейзъл вдигна една стара валентинка. Изящната бяла хартия се разпадна в ръцете й.

— Моето място не е в това време. Нико ме върна само за да поправя грешките си и да мога да отида в Елисейските поля.

— Не е така — поклати глава той. — Съдбата ти е свързана с нашите. Ще трябва да открием Гея заедно. Ще имам нужда от помощта ти не само днес. А, както виждаш, Франк е лудо влюбен в теб. Мястото ти е в този живот, Хейзъл.

— Моля те, не ме изпълвай с празни надежди — притвори очи тя, — не мога…

В този миг прозорецът се отвори. Франк влезе вътре триумфално усмихнат и нарамил няколко пазарски чанти.

— Мисията се увенча с успех!

Той им показа покупките си. За себе си беше купил нов колчан стрели от ловен магазин, а за трима им — малко провизии и навито въже.

— За следващия път, когато цопнем в някое тресавище — обясни той.

От местния магазин за туристи беше набавил нови дрехи за всички, плажни кърпи, сапун, бутилирана вода и — не се бе шегувал — огромна кутия мокри салфетки. Не беше като горещ душ, но Хейзъл се скри зад няколко кашона картички и успя да се измие и преоблече. След това се чувстваше много по-добре.

Но не страхотно. Това е последният ти ден — напомни си тя. — Не се увличай. Тази вечер бе Пирът на Фортуна. Вечерта, от която зависеше колко късмет щяха да имат през следващата една година.

По един или друг начин приключението им свършваше довечера.

Тя прибра обгореното дърво в джоба на новото си палто. Трябваше да го опази, независимо какво се случеше с нея. Беше готова дори да умре отново, стига само приятелите й да оцелееха.

— Сега — заяви тя — трябва да открием лодка до глетчера Хъбърд.

Опита се да звучи самоуверено, но не беше лесно. Искаше й се Арион още да е с нея. Предпочиташе да влезе в битка, яхнала този великолепен кон. Откакто бяха напуснали Ванкувър, тя го викаше в мислите си. Надяваше се той да я чува, надяваше се да я намери.

Но това си бяха празни надежди.