Синът на Нептун

И въпреки това Хейзъл усети, че я полазват тръпки. Тя помнеше пещерата от Залива на Възкресението, където се бе издигнал Алкионей. Не можеше да забрави усещането за заплаха и постоянния тътен, идещ от земята там, сякаш в нея биеше сърцето на Гея. Това място изглеждаше твърде подобно. Земята сякаш се мъчеше да се пробуди и да погълне всичко наоколо. Планините от двете им страни внезапно й се сториха застрашителни, сякаш можеха всеки миг да се съединят и да смелят всичко по пътя си. Включително глетчера и тях самите — жалките глупаци, осмелили се да го изкатерят.

Арион потропа нервно с копито.

— Франк — обади се Пърси, — какво ще кажеш с теб да продължим пеш?

— Мислех, че никога няма да попиташ — въздъхна облекчено Франк.

Те слязоха от коня и направиха няколко предпазливи стъпки. Ледът изглеждаше стабилен — покрит с плътен слой сняг и не прекалено хлъзгав.

Хейзъл подкани Арион да продължи напред. Пърси и Франк вървяха от двете й страни, извадили оръжия. Приближиха портите, без някой да ги нападне. Хейзъл бе обучена да открива ровове, капани и всякакви други изненади, които римските легиони бяха срещали през вековете завоевания, но сега не забеляза нищо освен зейналите ледени врати и замръзналите знамена, които пукаха от вятъра.

Можеше да види какво има чак до „Вия Претория“. На кръстопътя, пред покритата със сняг принципия, стоеше висока фигура в черна роба и заледени окови.

— Танатос — прошепна Хейзъл.

Почувства, че душата й я теглеше към Смъртта, като прашинка, засмукана от вакуум. Усети как й причернява и щеше да падне от Арион, ако Франк не я бе подхванал и не й бе помогнал да се изправи.

— С теб сме — обеща той. — Няма да те оставим в ръцете му.

Хейзъл стисна ръката му. Не искаше да я пуска. Франк бе силен и я успокояваше с присъствието си. Но не можеше да я спаси от Смъртта. Собственият му живот бе прекалено крехък, зависеше само от едно обгорено дръвче.

— Добре съм — излъга тя.

Пърси се огледа наоколо.

— Няма защитници, гигантът не се вижда никакъв — каза той притеснен, — това е капан.

— Очевидно — кимна Франк, — но нямаме избор.

За да не си даде възможност да се уплаши, Хейзъл насочи Арион към портите. Гледката беше позната — казармите на кохортите, баните, оръжейната. Всичко тук бе точно копие на лагер „Юпитер“, само че три пъти по-голямо. Дори на гърба на могъщия жребец Хейзъл се почувства малка и незначителна. Сякаш бе в град, предназначен за богове.

Спряха на около три метра от забулената в черно фигура.

Сега, след като бе тук, Хейзъл изпита порив да завърши подвига. Знаеше, че се намира в по-голяма опасност, отколкото при битката с амазонките или грифоните, или дори при изкачването на глетчера. Разбра, че дори едно докосването до Танатос щеше да е достатъчно, за да я убие.

Но осъзна също така, че ако не извърши този подвиг и не се изправи срещу съдбата си, също ще умре, само че сгърчена в ужас и провалила се напълно. А съдиите на мъртвите този път нямаше да проявят разбиране.

Арион се размърда неспокойно, споделяйки чувствата й.

— Здравейте — с мъка проговори Хейзъл, — господин Смърт?

Черната фигура вдигна закачулената си глава.

И целият лагер оживя. Фигури в римски брони се появиха от казармите, от принципията, от стола за хранене. Те не бяха хора, а сенки — призраци, подобни на онези, с които Хейзъл бе изкарала десетилетия в Полята на Асфодел. Телата им не бяха нищо повече от черен пушек, който придържаше римските доспехи. Замръзнали мечове висяха на кръста на всеки от тях, копия и захабени щитове висяха от призрачните им ръце. Перата по шлемовете им бяха заскрежени и начупени. Повечето от сенките бяха пешаци30, но две изскочиха от конюшните в златна колесница, теглена от призрачни черни коне.

Когато Арион ги видя, тропна гневно с копито.

Франк стисна лъка си.

— Капанът щракна — каза той.

XLIV. Хейзъл

Призраците се наредиха в боен строй и обкръжиха кръстовището. Бяха поне сто — не цял легион, но повече от една кохорта. Някои носеха разкъсаните знамена на петата кохорта от дванайсетия легион — загиналите в обречената експедиция на Майкъл Варус от осемдесетте години. Други носеха знамена и символи, които Хейзъл не познаваше. Вероятно бяха загинали в друго време, в опит да извършат подвизи, за които момичето не бе и чувало. А някои може би изобщо не бяха от лагер „Юпитер“.

Повечето бяха въоръжени с оръжия от имперско злато. Имаха повече такива от целия дванайсети легион. Хейзъл усети мощта на цялото това злато и тя й се стори по-страшна от трошенето на леда наоколо. Замисли се за миг дали да не използва силата си, за да обезоръжи привиденията, но се страхуваше да опита. Имперското злато не бе просто благороден метал. То бе смъртоносно и за герои, и за чудовища. Ако се провалеше, можеше просто да взриви глетчера. И по-лошо — да убие приятелите си.

— Танатос! — обърна се тя към закачулената фигура. — Тук сме, за да те освободим. Ако можеш да подчиниш тези духове, кажи им… — Гласът й потрепера.