Синът на Нептун

— И все пак ме върна към живота — напомни Алкионей. — Наистина нашият план бе да пробудим Гея през Втората световна война. Това щеше да е великолепно. Но пък светът днес не е много по-добре, отколкото беше тогава. Скоро вашата цивилизация ще изчезне. Портите на Смъртта ще зейнат отворени, а тези, които ни служат, ще станат безсмъртни. Живи или мъртви, вие ще се присъедините към армията ми.

— Няма начин, Златко — поклати глава Пърси. — Съвсем скоро ще умреш.

— Чакай! — Хейзъл насочи коня си към гиганта. — Аз вдигнах това чудовище от земята. Аз съм дъщерята на Плутон. Аз съм тази, която ще го убие.

— О, малка Хейзъл! — Алкионей заби жезъла си в леда. Косата му блесна от скъпоценните камъни в нея — камъни, чиято стойност възлизаше на милиони долари. — Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към нас доброволно. Твоите умения биха били много… полезни за нас. Защо ти е да умираш отново?

Очите на Хейзъл блеснаха гневно. Тя погледна към Франк и извади обгореното дърво от палтото си.

— Сигурен ли си?

— Да — отговори той.

Тя сви устни.

— Ти си най-добрият ми приятел, Франк. Трябваше да ти го кажа по-рано — и с тези думи тя му подхвърли дървото. — Стори това, което е редно. Пърси… защитавай го.

— Срещу малка римска армия? — Пърси погледна призраците. — Няма проблем.

— За мен остава Златко — каза Хейзъл. И нападна гиганта.

XLVI. Франк

Франк разви дървото и коленичи в краката на Танатос.

Пърси беше до него, размахваше меча си и предизвикваше с викове приближаващите призраци. Чу рева на гиганта и гневното цвилене на Арион, но не посмя да погледне натам.

Ръцете му трепереха, но той докосна дървото до веригата, която бе оковала левия крак на Смъртта. Помисли си за огън и дървото моментално блесна.

Ужасна топлина се разнесе по тялото на Франк. Заледеният метал започна да се топи. Пламъкът от дървото бе толкова ярък, че заслепяваше повече и от безкрайния лед наоколо.

— Добре — окуражи го Танатос, — много добре, Франк Занг.

Франк бе чувал, че преди смъртта си хората виждат как животът им преминава на лента пред очите им, и сега го преживя. Видя майка си в деня, преди да замине за Афганистан. Тя му се усмихна и го прегърна. Опита се да вдиша от жасминовия й аромат, така че никога да не го забрави.

„Гордея се с теб, Франк — бе казала тя. — Винаги ще се гордея. Някой ден ще стигнеш дори по-далеч от мен. Ще затвориш кръга за нашето семейство и след много поколения потомците ни ще разказват приказки за Франк Занг, своя пра-пра-пра…“ — и тя го погъделичка, както в добрите стари времена, когато беше малък.

Това бе последната усмивка на Франк за много месеци напред.

Видя се на масата за пикник в село Лос, загледан в звездите и северното сияние, докато Хейзъл тихо похъркваше зад него. Чу думите на Пърси: „Франк, ти си истински водач. Имаме нужда от теб.“

Видя как Пърси потъва в тресавището и Хейзъл се спуска зад него. Спомни си как се бе чувствал, докато държеше лъка — самотен и напълно безпомощен. Беше се помолил на олимпийските богове — дори на Марс — да помогнат на приятелите му.

Но знаеше, че тримата са отвъд тяхната власт.

Първата верига се счупи със звън. Франк бързо премести дървото на другата.

Дръзна да погледне какво става през рамо.

Пърси се биеше като вихър. Всъщност той се превърна във вихър. Миниатюрен ураган от вода и ледена пара се въртеше около приятеля му, докато той минаваше през вражеските редици, поваляше римските духове, отбиваше копия и стрели. Откога имаше тази сила?

Той се отдалечаваше от Франк и, макар да изглеждаше, че го е оставил незащитен, бе привлякъл цялото внимание на враговете им към себе си. Франк не знаеше защо, докато не видя накъде е тръгнал Пърси. Един от черните духове носеше лъвска кожа и държеше дълъг прът със златен орел на върха, по чиито криле се бяха образували ледени висулки.

Символът на легиона.

Франк видя как Пърси минава през цял ред легионери, изблъсквайки щитовете от ръцете им с личния си циклон. Повали призрака, понесъл орела, и сграбчи бойния символ.

— Искате си го обратно? — извика той на духовете. — Елате и си го вземете!

Пърси повлече след себе си враговете им, а на Франк му остана само да се възхити на дръзката му стратегия. Макар че искаха да опазят Танатос окован, тези духове бяха римски. Умът им бе в най-добрия случай замъглен като на сенките, които Франк бе видял в Асфодел. Но едно нещо помнеха ясно — трябваше да пазят своя орел.

Пърси обаче нямаше да може да се бори вечно с толкова много врагове. Поддържането на такава вихрушка бе трудно и въпреки студа, лицето му вече бе мокро от пот.

Франк погледна към Хейзъл. Не видя нито нея, нито гиганта.

— Пази си огъня, момче — предупреди го Смъртта, — нямаш толкова много, че да го пилееш.

Франк прокле. Беше се разсеял толкова, че не бе забелязал растапянето на втората верига.