Синът на Нептун

— А брат ми? — попита тя. — Нико жив ли е още?

Танатос я погледна по особен начин — може би със съжаление, макар това да не бе от емоциите, които Смъртта разбираше.

— Ще откриеш отговора на този въпрос в Рим. Но сега трябва да отлетя на юг, към вашия лагер „Юпитер“. Имам чувството, че скоро там ще има много души за жънене. Сбогом, герои. До нови срещи!

Танатос изчезна в кълбо черен дим.

Цепнатините в леда под краката им се разшириха.

— Бързо! — каза Франк на Хейзъл. — Трябва да отведем Алкионей на около шестнайсет километра по на север!

Той се покатери върху гърдите на гиганта и Арион препусна по леда. Алкионей се влачеше зад него. Беше най-грозната шейна, която светът бе виждал някога.

Пътят не беше дълъг.

Арион галопираше по ледения глетчер като по магистрала, прескачаше пещери и се спускаше по склонове, които биха уплашили и сноубордист. На Франк не му се налагаше да блъска главата на Алкионей, тъй като тя така и така се блъскаше по леда. Докато препускаха, замаяният и почти припаднал гигант започна да си тананика нещо, което подозрително напомняше мелодията на Jingle Bells.

Самият Франк бе изненадан от себе си. Току-що се бе превърнал в орел и в мечка. Все още чувстваше как течна енергия преминава през тялото му, като че ли той самият бе наполовина втечнен.

Освен това двамата с Хейзъл бяха успели да освободят бога на Смъртта и той не ги бе отвел в Подземното царство.

Пърси обаче бе паднал от глетчера, за да ги спаси. „Синът на Нептун ще се удави, паднал сред ледовете…“

Франк преглътна.

Не. Пърси не можеше да е мъртъв. Не бяха изминали целия път дотук, за да загубят приятеля си. Франк щеше да го намери… но първо трябваше да се справи с Алкионей.

Той си спомни картата, която бе изучавал във влака по време на пътуването им от Анкоридж. Знаеше в общи линии накъде отиват, но по глетчера нямаше знаци и табели.

Щеше да му се наложи да рискува.

Най-накрая Арион се стрелна между две планини в долина от лед и камъни, които напомняха на огромна замръзнала купа с мляко и зърнена закуска. Кожата на гиганта започна да потъмнява, като че ли златото се превръщаше в мед. Франк почувства как тялото му потръпва, все едно бе робот, на който поставят нова батерия. Осъзна, че се намира в приятелска територия.

— Тук! — извика Франк.

Арион зави на една страна. Хейзъл сряза въжето и Алкионей се плъзна настрани. Франк скочи от него, миг преди гигантът да се удари в една скала.

Алкионей веднага скочи на крака.

— Какво? Къде? Кой?

Носът му бе леко изкривен и макар раните му да бяха изцерени, златната му кожа бе изгубила блясъка си. Той се огледа наоколо в търсене на стоманения си жезъл, но оръжието бе останало на глетчера Хъбърд. Щом се отказа да го търси, удари с юмрук близката скала.

— Играете си на шейничка с мен, така ли? — той се напрегна и подуши въздуха. — Каква е тази миризма? Унищожени призраци? Значи сте освободили Танатос. Пфу! Това обаче няма значение. Портите на Смъртта все още са във властта на Гея. Сега, сине на Марс, ми отговори защо си ме домъкнал дотук?

— За да те убия — отговори Франк. — Други въпроси?

Очите на гиганта се присвиха.

— Не съм срещал син на Марс, който може да променя формата си, но това не означава, че можеш да ме победиш. Нима смяташ, че твоят нелеп баща ти е дал силата да се изправиш сам срещу син на Гея?

— Не е сам — извади меча си Хейзъл.

Гигантът изръмжа и се спусна към нея, но Арион отскочи от пътя му. Хейзъл посече прасеца му. Черен нефт бликна от раната.

Алкионей се препъна.

— Със или без Танатос не можете да ме убиете!

Хейзъл направи жест със свободната си ръка, сякаш сграбчва нещо. Невидима сила наклони напред отрупаната със скъпоценни камъни глава на Алкионей. Хейзъл отново нападна и поряза и другия му крак, след което се отдалечи, преди той да е върнал равновесието си.

— Достатъчно! — изкрещя Алкионей. — Това е Аляска! Аз съм неуязвим в моята родина!

— Всъщност — каза Франк — имам лоши новини за теб. Наследих от баща си не само сила.

Гигантът изръмжа.

— Какво искаш да кажеш, детенце на Войната?

— Тактики — отговори Франк, — те са моят дар от Марс. Една битка може да бъде спечелена, преди да е започнала, ако избереш правилното бойно поле.

Той посочи зад рамото си.

— Границата е на няколкостотин метра оттук. Вече не сме в Аляска. Не го ли усещаш, Ал? Ако искаш да се върнеш в родината си, трябва да минеш през мен.

Гигантът бавно осъзна какво е станало. Той погледна невярващо към ранените си крака. От тях продължаваше да капе нефт. Снегът бе почернял.

— Невъзможно — изръмжа той. — Аз ще… гррррр!

Алкионей се спусна към момчето, решен да стигне границата. За миг Франк се усъмни в плана си. Ако дарбата му не сработеше, ако се притеснеше, щеше да умре.

Но след това си спомни думите на баба си: „Хубаво е да познаваш животното“.

Добре.

„Най-добре се получава в екстремна ситуация. В битка, например.“

Отговаряше на условията.

Гигантът приближаваше.

Двайсет метра.

Десет.

— Франк? — обади се нервно Хейзъл.

Но той остана на място.

— Спокойно.