Синът на Нептун

Когато двамата с Хейзъл го настигнаха, Пърси усети как сърцето му прескача удар. Битката бе започнала и от самото начало бе тръгнала на зле. Дванайсетият легион бе пресрещнал враговете си на Полята на Марс с надеждата да защити града. Скорпиони пускаха снаряди към армиите земеродни, а слонът Ханибал тъпчеше чудовища наляво-надясно.

Но защитниците бяха малко, а враговете им — прекалено многобройни.

Яхнала своя пегас Сципио, Рейна летеше около гиганта Полибот, опитвайки се да привлече вниманието му. Ларите се бяха строили в алени редици срещу орда черни сенки в древни доспехи. Ветераните от града също бяха влезли в боя и с щитове посрещаха тълпи от подивели кентаври. Гигантски орли кръжаха над бойното поле и се изправяха храбро срещу двете ужасни жени от търговския център — Стейно и Евриала.

Легионът посрещаше най-лошото от атаката и това личеше. Редиците им се огъваха, а всяка от кохортите бе като островче сред море от противници. Обсадната кула на циклопите изстрелваше странни зелени заряди към града, които сриваха цели къщи и образуваха огромни кратери по форума. Докато Пърси гледаше какво става, един взрив удари сградата на сената и куполът му се срина наполовина.

— Закъсняхме — каза Хейзъл.

— Не — отговори Пърси, — все още не са се предали. Ще се справим.

— Къде е Лупа? — попита Франк. В гласа му се долови отчаяние. — Тя и вълците… трябваше да са тук.

Пърси се замисли за времето, което бе прекарал с богинята вълчица. Бе се научил да уважава нейните възгледи, но също така бе разбрал, че вълците си имат ограничения. Те не бяха воини. Нападаха само когато са повече и, обикновено, скрити от тъмнината. Освен това първото правило на Лупа бе това за самодостатъчността. Тя помагаше на децата си колкото можеше, обучаваше ги да се бият, но в крайна сметка те ставаха или хищници, или плячка.

Римляните трябваше да се оправят сами. Трябваше да заслужат живота си.

Това бе законът на вълчицата.

— Направила е каквото може — забавила е армията по пътя й на юг. Сега е наш ред. Трябва да отнесем златния орел и оръжията до легиона.

— Но Арион е прекалено уморен! — извика Хейзъл. — А сами няма да се справим.

— Може би не сме сами. — Пърси се огледа към хълмовете. Ако Тайсън наистина бе получил съобщението му във Ванкувър, помощта може би бе близо.

Подсвирна с все сили — изсвирване като за такси в Ню Йорк, което щеше да се чуе от Таймс Скуеър до Сентрал Парк.

От близките дървета се появиха две сенки. Огромна тъмна фигура изскочи от нищото — мастиф с размерите на джип, яхнат от циклоп и харпия.

— Адска хрътка! — отстъпи назад Франк.

— Всичко е наред! — ухили се Пърси. — Това са приятели.

— Братко! — Тайсън скочи на земята и се затича към Пърси.

Младежът се опита да се подготви за това, което предстоеше, но без ефект. Тайсън се удари в него и го сграбчи в задушаваща мечешка прегръдка. За няколко мига Пърси можеше да вижда само ризата на циклопа и много черни петна. След това Тайсън го пусна и започна да се смее от радост, докато оглеждаше Пърси с единственото си кафяво око.

— Ти си жив! — каза той. — Радвам се, че си жив!

Харпията кацна на земята и започна да чисти перата си.

— Ела намери куче — обяви тя, — голямо куче. И циклоп.

Но защо се бе изчервила? Преди Пърси да може да си отговори на този въпрос, черният мастиф го събори на земята и започна да лае толкова силно, че дори Арион отстъпи назад.

— Хей, Госпожо О’Лиъри! — каза Пърси. — Да, момичето ми. И аз те обичам. Добро кученце!

— Ти имаш адска хрътка на име Госпожа О’Лиъри? — изписука Хейзъл.

— Дълга история. — Пърси успя да се изправи на крака и започна да се чисти от кучешката слюнка. — Можеш да питаш брат си за нея… — Той млъкна, когато видя изражението на Хейзъл. Беше забравил, че Нико ди Анджело е пленен.

Хейзъл му бе предала думите на Танатос относно Портите на Смъртта и търсенето им, което трябвало да започне от Рим. Пърси бе нетърпелив да намери Нико, за да може да му извие врата, задето се бе правил, че не го познава в лагера. Освен това той бе брат на Хейзъл и спасяването му бе важно, но трябваше да остане за по-късно.

— Извинявай — каза той, — но да, това е кучето ми, Госпожа О’Лиъри. Тайсън, запознай се с Франк и Хейзъл. Те са ми приятели.

Пърси се обърна към Ела, която броеше влакната по едно от перата си.

— Добре ли си? — попита я той. — Тревожехме се за теб.

— Ела не е силна — оплака се тя, — но циклопите са много силни. Тайсън намери Ела. Тайсън се погрижи за Ела.

Пърси повдигна вежди. Ела се бе изчервила.

— Тайсън — каза той, — ах, ти, стари свалячо!

Лицето на Тайсън придоби същия цвят, който имаха перата на Ела.

— А, не! — Той се приведе напред и прошепна така, че всичко да го чуят: — Тя е много хубава.

Франк се потупа по главата, сякаш се притесняваше, че нещо не е наред с ума му.

— Както и да е. В момента тече битка…

— Да — кимна Пърси. — Тайсън, къде е Анабет? Задава ли се някаква помощ?

Тайсън се намуси, а погледът на кафявото му око потъмня.

— Корабът не е готов. Лио казва утре, може би вдругиден. Тогава ще се появят.