Синът на Нептун

Кентаврите нямаха шанс. Двете кохорти ги смачкаха като преса. Скоро от врага бяха останали само купчинки прах, самотни рога и копита. Пърси се надяваше, че Хирон няма да се сърди, но тези кентаври не бяха като приятелите му. Те принадлежаха към някаква различна порода и трябваше да бъдат унищожени.

— Оформете боен строй! — извикаха центурионите.

Двете кохорти се обединиха. Военното им обучение взе връх. Щитовете се сключиха един с друг и войниците тръгнаха към земеродните.

Франк извика:

— Вдигнете копията! — и легионерите образуваха гора от копия. После добави: — Огън! — и римляните изстреляха оръжията си към шесторъките чудовища.

След това лагерниците извадиха мечове и се спуснаха към центъра на битката.

В основата на акведукта първата и втората кохорта се опитваха да обкръжат Полибот, но без успех. Оцелелите земеродни ги целеха с камъни и пръст. Отвратителните карпои, подобни на бебета пирани, тичаха из високата трева и събаряха случайни лагерници, издърпвайки ги от бойния строй. Самият гигант пускаше базилиски от косата си. Всеки път, когато някоя от змиите паднеше на земята, римляните изпадаха в паника и бягаха. По разпадащите им се щитове и димящи шлемове личеше, че са разбрали по трудния начин за това колко силни са отровата и пламъците на базилиските.

Рейна летеше над гиганта и го нападаше с копието си всеки път, когато той се обърнеше към пешаците. Червеният й плащ плющеше на вятъра. Златната й броня блестеше. Полибот се опитваше да я удари с тризъбеца си или да я оплете в мрежата си, но Сципио бе почти толкова пъргав, колкото и Арион.

Тогава Рейна забеляза как петата кохорта идва на помощ и носи орела. Беше толкова смаяна, че гигантът едва не я събори на земята, но Сципио избегна удара му. Рейна срещна погледа на Пърси и се усмихна широко:

— Римляни! — екна гласът й над бойното поле. — Сберете се под орела!

Герои и чудовища се обърнаха и ахнаха, когато видяха Пърси, яхнал адската си хрътка.

— Какво е това? — попита Полибот. — Какво става?

Пърси почувства прилив на сила от символа на легиона. Той надигна орела и изкрещя:

— Дванайсети легион Фулмината!

Гръм разтърси долината. Орелът блесна в ослепителна светлина и хиляди светкавици изригнаха от крилете му като клони от короната на огромно дърво. Те се спуснаха към най-близките чудовища и пропуснаха римските легионери.

Когато мълниите угаснаха, първата и втората кохорта бяха изправени срещу един изненадан гигант и няколкостотин купчинки пепел. Централната редица на врага вече не съществуваше.

Изражението на Октавиан бе безценно. Той погледна Пърси смаян, а после по физиономията му се изписа ярост. След това, когато собствените му войници започнаха да викат одобрително, нямаше избор, освен да се присъедини към скандиранията: „Рим! Рим!“.

Гигантът Полибот отстъпи назад, внезапно почувствал несигурност. Пърси обаче знаеше, че битката далеч не е свършила. Четвъртата кохорта все още бе обкръжена от циклопи. Дори слонът Ханибал се затрудняваше срещу толкова много чудовища. Черната му кевларена броня бе начупена така зле, че от надписа „слон“ бе останало само „он“.

Ветераните и ларите на източния фронт бяха принудени да отстъпят към града. Обсадната кула на чудовищата продължаваше да бълва зелени огнени топки към улиците. Горгоните се бяха справили с гигантските орли и сега летяха необезпокоявани към оцелелите кентаври и земеродни в опит да ги окуражат.

— Не отстъпвайте — зави Стейно — и ще получите безплатни подаръци!

Полибот изръмжа и тръсна глава. Дузина базилиски паднаха на земята, отравяйки тревата с докосването си.

— Мислиш ли, че това променя нещо, Пърси Джаксън! Аз съм неунищожим! Ела ми, сине на Нептун. Ще те прекърша като вейка!

Пърси слезе от кучето и подаде орела на Дакота.

— Ти си старшият центурион на кохортата. Погрижи се за това.

Дакота премигна, след това изпъна гордо рамене. Изхвърли безалкохолното си и взе орела.

— За мен е чест.

— Франк, Хейзъл, Тайсън — каза Пърси. — Помогнете на четвъртата кохорта. Гигантът е мой.

Той вдигна Въртоп, но преди да успее да нападне, по северните хълмове проехтяха бойни рогове. Още една армия се появи на могилата — стотици воини в сивочерни камуфлажни дрехи, въоръжени с копия и щитове. Сред тях имаше дузина бойни мотокари, а заострените им зъбци блестяха на светлината на залеза. В арбалетите им бяха заредени огнени стрели.

— Амазонки — отбеляза Франк. — Страхотно.

— Виждате ли? — изсмя се Полибот. — Подкрепленията ни пристигнаха. Рим ще рухне днес!

Амазонките наведоха копия и се спуснаха по хълма, следвани от ужасните си мотокари. Армията на гиганта зарева одобрително, докато жените воини не смениха рязко посоката на атаката си и не нападнаха източния фланг на чудовищата.

— Напред, амазонки! — На най-големия мотокар стоеше момиче, което напомняше на по-възрастна Рейна. Беше облечена с черни доспехи, а на кръста й блестеше златен пояс.

— Царица Хила! — възкликна Хейзъл. — Тя е жива!

— Помогнете на сестра ми! — извика царицата на амазонките. — Унищожете чудовищата!

— Унищожете! — повториха воините й. И техният вик отекна из долината.