Синът на Нептун

Хейзъл излезе от храма мрачна като буреносен облак, а Пърси я последва. Беше сигурен, че никога преди не е бил толкова щастлив от това, че напуска светилище. Новата му приятелка ругаеше, докато двамата слизаха надолу по хълма. Пърси не разбра всичко, но дочу словосъчетанията „горгонски син“, „властолюбива пепелянка“, а също и някои не особено ласкави предложения за това къде точно може да постави ножа си Октавиан.

— Мразя го тоя тип — процеди накрая на английски тя, — само да можех…

— Нали няма да го изберат за претор? — попита Пърси.

— Ще ми се да не го вярвах. Но Октавиан има много приятели, повечето от които купени. Останалите лагерници се боят от него.

— Боят се от него? Че той е скелет на батерии!

— Не го подценявай. Сама по себе си Рейна не е толкова лоша, но ако Октавиан е до нея… — Хейзъл потрепери. — Нека видим брат ми. Той ще се радва да се запознае с теб.

Пърси не възрази. И той искаше да се запознае с този загадъчен брат, да научи нещо за тайнственото минало на Хейзъл — кой е баща й, каква е тайната й. Пърси не можеше да повярва, че тя е направила нещо лошо. Изглеждаше толкова мила. Но Октавиан се бе държал така, сякаш знаеше нещо ужасно за нея.

Хейзъл заведе Пърси до черна крипта, построена в подножието на хълма. Пред тях стоеше тийнейджър с черни дънки и яке като на летец.

— Хей — каза Хейзъл, — доведох приятел.

Момчето се обърна. Пърси отново се почувства странно, все едно е видял някой, когото познава. Братът на Хейзъл бе блед почти колкото Октавиан, но с тъмни очи и рошава черна коса. Изобщо не приличаше на сестра си. Носеше пръстен, оформен като череп, верижка вместо колан и черна риза, на която също имаше нарисувани черепи. А на кръста му висеше чисточерен меч.

В мига, в който видя Пърси, момчето сякаш се шокира, дори паникьоса.

— Това е Пърси Джаксън — каза Хейзъл, — наш приятел. Пърси, това е брат ми, синът на Плутон.

Момчето възвърна самообладанието си и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Казвам се Нико ди Анджело.

V. Хейзъл

Хейзъл се почувства така, сякаш току-що бе запознала две ядрени бомби една с друга. Сега чакаше да види коя от тях ще избухне първа. До тази сутрин си мислеше, че не познава по-могъщ герой от брат си Нико. Останалите от лагер „Юпитер“ го възприемаха почти като фавн — странен, но безобиден. Но Хейзъл осъзнаваше истинската му сила, макар да не го познаваше от много време. Знаеше, че той е по-опасен от Рейна и Октавиан, а може би дори от Джейсън.

Но после срещна Пърси.

Когато го видя да се препъва по магистралата, вдигнал на ръце старата госпожа, Хейзъл помисли, че това е някой бог, слязъл на земята инкогнито. Макар да бе ранен, мръсен и смазан от умора, пак излъчваше мощ. Беше красив точно като римски бог — със синьозеленикави очи и черна коса, развяна от вятъра.

Тя бе казала на Франк да не стреля по него. Беше решила, че боговете ги изпитват. Чувала бе подобни митове — за момчета, придружени от възрастна жена, които молят за помощ. А когато грубите смъртни им откажат — бум! — биват превърнати в бананови обелки.

После видя как Пърси овладява реката и унищожава горгоните. Как превръща химикалка в бронзов меч. Как целият лагер започва да говори за него: „Грекус, грекус… синът на морския бог…“

Отдавна, много отдавна Хейзъл бе чула, че ще бъде спасена от син на Нептун. Но можеше ли Пърси да развали проклятието й? Звучеше й прекалено оптимистично.

Докато мислеше за тези неща, Пърси и Нико стиснаха ръце, след което започнаха да се изучават с поглед. Хейзъл с мъка сподави желанието си да побегне. Ако тези двамата извадеха магическите си мечове, играта щеше да загрубее.

Нико не изглеждаше страшен. Той бе отпуснато слабо момче в измачкани черни дрехи, а косата му както винаги изглеждаше така, сякаш току-що е станал от кревата.

Хейзъл си спомни как едва не се бе засмяла, когато за пръв път го видя да вади черния си меч. Начинът, по който го бе описал…

„Стикска стомана“ — бе изрекъл той с гробовен глас.

Изглеждаше й нелепо. Това мършаво момче не можеше да бъде боец.

Но после Хейзъл промени мнението си.

Докато тя мислеше върху това, Пърси се намръщи.

— Аз те познавам — каза той.

Нико повдигна вежди.

— Нима? — сетне погледна към Хейзъл, очевидно чакайки обяснение.

Хейзъл се поколеба. Нещо в реакцията на брат й не бе нормално. Той се правеше на ударен, но тя бе забелязала паниката му, когато бе видял Пърси за пръв път. Нико го познаваше, в това бе сигурна.

Но защо се държеше, все едно не е така?

Принуди се да отговори.

— Ами… Пърси е изгубил паметта си — обясни тя и разказа на брат си какво се бе случило от пристигането му пред тунела насам.

— Та, Нико… — продължи тя внимателно, — помислих си, че… Хмм, знам, че пътуваш много. Може би си срещал полубогове като Пърси и преди, или…

Изражението на Нико стана мрачно като Тартара. Хейзъл не разбираше с какво го е ядосала толкова, но разбра какво се опитва да й каже: „Смени темата“.

— Предупреди ли Рейна за армията на Гея? — рязко попита Нико.

Пърси кимна.

— Коя е тя обаче?