Синът на Нептун

Но колкото и зле да се държаха, не им даваше нито диаманти, нито злато. Не ги мразеше достатъчно. Всъщност не мразеше никой толкова, а и си имаше приятел. Сами. Един, но достатъчен. Сами се шегуваше, че е идеален за училището, тъй като е мексиканец — хем цветнокож, хем индианец. „Трябва да ми дадат две дипломи“ — казваше той.

Не беше нито висок, нито силен, но имаше прекрасна усмивка и умееше да я разсмива.

Този следобед я бе отвел до конюшните, където работеше като конярче. Клубът за езда, разбира се, бе само за бели и се говореше, че ще го затворят заради войната с японците. Но Сами успяваше да вкара Хейзъл вътре като помощница и от време на време двамата яздеха.

Хейзъл обичаше конете. От всички живи същества те единствени не се страхуваха от нея. Хората я мразеха. Котките съскаха. Кучетата ръмжаха. Дори глупавият хамстер в часа на госпожица Финли писукаше уплашено, когато опиташе да му даде морков.

Но конете нямаха нищо против нея. Когато бе на седлото, можеше да язди толкова бързо, че нямаше начин проклетите скъпоценни камъни да се появят. Чувстваше се свободна от проклятието си.

Онзи следобед бе яхнала кафеникав жребец с прекрасна черна грива. Бе яздила толкова бързо, че Сами бе останал далеч назад. Когато я настигна, бе останал без дъх като коня си.

— От кого бягаше толкова? — засмял се бе той. — Не съм толкова грозен!

И макар да бе студено, си бяха направили пикник под една магнолия, връзвайки конете за оградата, която разделяше релсите. Сами бе донесъл мъничко кексче със свещичка за рождения й ден и макар то да се бе смачкало по пътя, беше най-сладкото нещо, което Хейзъл бе виждала. Счупиха го на две и си го поделиха.

Сами говореше за войната. Щеше му се да е достатъчно голям, за да замине. Попита Хейзъл дали би му писала, ако отиде войник в чужбина.

— Разбира се, глупчо — бе му отговорила тя.

Той се бе ухилил, а след това, подтикнат от внезапен порив, се бе навел и я бе целунал по бузата.

— Честит рожден ден, Хейзъл.

Не беше много — просто една целувка и дори не по устните. Но Хейзъл цялата сияеше. Почти не помнеше пътя обратно към конюшните, нито как се бе сбогувала със Сами. Той й бе казал: „Ще се видим утре“ — както правеше винаги.

Но тя не го видя никога повече.

Когато се върна във Френския квартал, вече бе тъмно. А когато приближи дома си, топлото чувство в душата й отстъпи място на ужас.

Хейзъл живееше с майка си, която се бе нарекла Кралица Мари, в стар апартамент над един джаз клуб. Въпреки че войната бе започнала, във въздуха се носеше празнична атмосфера. Новобранци обикаляха улиците, смеейки се и говорейки за това как ще натрият носа на японците. Татуираха се по салоните и отправяха предложения на годениците си. Някои ходеха при майката на Хейзъл, за да научат бъдещето си или да си купят амулети от Мари Левеск, прочутата вуду кралица.

„Чу ли? — казваха някои. — Два долара за този талисман! Занесох го на човек, който разбира, и той ми увери, че реалната му цена е поне двайсет! Вещицата се е побъркала!“

За известно време тези приказки вършеха добра работа на Кралица Мари. Проклятието на Хейзъл се проявяваше бавно. Първо изглеждаше като благословия. Златото и скъпоценните камъни се появяваха рядко и никога в големи количества. Кралица Мари плащаше сметките си. Веднъж седмично хапваха месо. Хейзъл дори бе получила нова рокля.

Но тогава плъзнаха слуховете. Местните осъзнаха какви ужасни неща се случват с хората, които си купуват талисмани или взимат нещо от съкровищата на Кралица Мари. Чарли Гаско изгуби ръката си от коса, докато носеше златна гривна. Господин Хенри от магазина почина от сърдечен удар, след като Кралица Мари плати сметката си с рубин.

Хората започнаха да си шушукат за това как Хейзъл призовава прокълнати съкровища, докато си ходи по улицата. И затова тези дни само външни хора посещаваха майка й, при това не много. Кралица Мари бе станала злобна и час по час хвърляше отровни погледи на дъщеря си.

Хейзъл се покатери по стълбите, колкото можеше по-тихо, в случай че майка й има клиент. В клуба отдолу групата настройваше инструментите си. В отсрещната пекарна правеха закуски за следващата сутрин, които изпълваха стълбището с аромат на топяща се захар.

Щом стигна върха на стълбите, Хейзъл долови два гласа от апартамента. Но когато надникна в гостната, видя майка си сама на масата за сеанси със затворени очи, все едно бе в транс.

Хейзъл я беше виждала в това състояние много пъти, докато се правеше, че говори с духовете пред клиентите си. Но никога, когато е съвсем сама. Кралица Мари винаги бе твърдяла пред Хейзъл, че магиите й са „менте“. В действителност не вярваше, че бъдещето може да бъде предсказано, не смяташе, че съществуват духове. Просто изнасяше представление за пари, подобно на певица или актриса.

И все пак Хейзъл знаеше, че майка й вярва в някои магии. Проклятието на Хейзъл не бе фокус или „менте“. Кралица Мари обаче не искаше да признае, че вината за него е нейна. Че тя е направила дъщеря си такава.