Синът на Нептун

Но Хейзъл не бе сигурна в това. След осем месеца припадъците ставаха все по-лоши, сякаш душата й се опитваше да живее в две различни времена едновременно. Никой преди не се бе връщал от мъртвите, не и по този начин. Нико се опитваше да я успокои, но истината бе, че никой от тях не знаеше какво може да стане.

— Не мога да се върна на север — каза Хейзъл. — Нико, ако поискат да се върна там…

— Ще се оправиш — опита се да я успокои той. — Този път ще си с приятели. Пърси Джаксън ще изиграе важна роля в това, което предстои. Чувстваш това, нали? Той е добър човек и могъщ съюзник.

Хейзъл си спомни какво й бе казал Плутон преди години — че потомък на Нептун ще измие проклятието й и ще й донесе умиротворение.

Дали говореше за Пърси? Може би, но Хейзъл чувстваше, че нещата няма да се наредят лесно. Тя дори не бе сигурна, че Пърси ще оцелее сред срещата си с нещото, което ги очакваше на север.

— А той откъде се появи? — попита тя. — Защо духовете го наричат грък?

Преди Нико да отговори, над реката се чуха рогове. Легионерите се събираха за вечерния събор.

— По-добре да слизаме — каза Нико. — Имам чувството, че игрите тази вечер ще са любопитни.

VII. Хейзъл

На връщане Хейзъл едва не се преби, препъвайки се в един златен къс. Не трябваше да тича толкова бързо, но се страхуваше да не закъснее за събора. Наистина центурионите от петата кохорта бяха най-добродушни в целия лагер, но дори те щяха да я накажат, ако закъснееше. А римските наказания не бяха приятни — търкане на улици с четка за зъби или пък чистене на клетката за бикове в Колизея. Понякога пъхане в чувал, пълен с гневни невестулки, който после биваше хвърлен в Малък Тибър. Все прекрасни възможности.

Златният къс обаче се появи от земята точно навреме, за да може тя да се препъне. Нико се опита да я хване, но Хейзъл се изтърси и одраска ръцете си.

— Добре ли си? — попита Нико, докато посягаше към златния къс.

— Недей! — предупреди го Хейзъл.

Нико замръзна.

— Да… извинявай. Просто… оф. Това нещо е огромно.

Той извади манерка с нектар от авиаторското си яке и сипа малко върху ръцете на Хейзъл. Драскотините веднага започнаха да се затварят.

— Можеш ли да се изправиш?

Той й помогна да стане, след което и двамата се загледаха в златото. Беше с размера на комат хляб и имаше сериен номер и надпис, който гласеше: СЪКРОВИЩЕ НА САЩ.

Нико поклати глава.

— Как, в името на Тартара…

— Не зная — отговори нещастно Хейзъл, — може би е било заровено от престъпници или е паднало преди години от някой фургон. А може и да е дошло от най-близкия банков трезор. Каквото ценно има на земята, ако е наблизо, изскача. И колкото е по-ценно…

— Толкова е по-опасно — намръщи се Нико. — Не трябва ли да го покрием? Ако фавните го намерят…

Хейзъл си представи как фавните биват унищожени и над обгорените им тела се издига ядрен облак. Ужасно!

— Би трябвало да потъне обратно под земята, след като си тръгна, но за всеки случай…

Опитвала бе този номер и преди, но никога с нещо толкова тежко и голямо. Посочи златния къс и се опита да се съсредоточи.

Златото се премести. Тя канализира гнева си, което не бе трудно — мразеше златото, проклятието, миналото си и всичките си провали. Пръстите й потрепераха. Златният къс засия от горещина.

Нико преглътна.

— Ъъ, Хейзъл, сигурна ли си…?

Тя стисна юмрука си. Златото се смачка като маджун. Хейзъл го изкриви във формата на голям, дебел пръстен. Сетне махна с ръка към земята. Поничката, струваща милиони, потъна в пръстта — толкова дълбоко, че след нея не остана нищо освен следа от разкопано.

Нико се ококори.

— Това беше… ужасяващо.

Хейзъл не го смяташе за толкова впечатляващо. Не и сравнено със силите на човек, който съживява скелети и връща хората от света на мъртвите. Но бе доволна, че поне веднъж тя го е изненадала.

От вътрешността на лагера роговете отново завиха. Кохортите свикваха строя, а Хейзъл нямаше желание да я пъхат в торба с невестулки.

— Побързай — каза тя на Нико и двамата се затичаха към портите.

Първия път, когато бе видяла как легионът се събира, Хейзъл толкова се уплаши, че малко остана да се скрие обратно в казармите. Дори след девет месеца намираше гледката за впечатляваща.

Първите четири кохорти, всяка съставена от четирийсет здрави младежи и девойки, стояха в редици пред казармите си от двете страни на „Вия Претория“. Петата кохорта се бе събрала най-накрая, пред принципията, тъй като техните казарми бяха в задния ъгъл на лагера — до конюшните и тоалетните. Хейзъл трябваше да изтича през средата на целия легион, за да стигне мястото си.