Синът на Ной

Защо отец Понс се доверяваше на най-младия от пансионерите си? Дали ме смяташе за по-достоен от другите? Или имаше нужда да прекъсне мълчанието? Дали страдаше от това, че сам носи отговорността и тревогите си?

— А, Жозеф, ами ако Гестапо ви накара да си смъкнете панталоните?

Отговорът за малко не отвя всички ни през август 1943 година. Официално затвореното училище бе превърнато в летен лагер. Онези, които нямаха приемни семейства, спяха в пансиона до началото на учебната година. Ние вместо изоставени, се чувствахме като принцове — „Жълтата вила“ бе за нас, а благодатният на плодове сезон малко от малко притъпяваше вечния ни глад. Няколко семинаристи помагаха на отец Понс, който ни посвещаваше времето си. Редувахме разходки с лагерни огньове, игра на топка и филми на Чаплин, прожектирани вечер върху опънат под навеса чаршаф. Оставахме дискретни по отношение на надзирателите, но вече нямаше смисъл да бъдем предпазливи помежду си — всички бяхме евреи. Струваше си да се види как ходехме с жар на единствения останал предмет, вероучението, от благодарност към отец Понс, с какъв възторг пеехме на божествената служба и с какво опиянение строяхме в дъждовните утрини яслата за бъдещата Коледа. Един ден, когато след футболен мач спортистите бяха плувнали в пот, отецът нареди незабавен душ.

Големите бяха минали, средните също. Оставаше групата на малките, сред които бях и аз. Двайсетина момчета пищяхме и си играехме под крановете със студената вода, когато един германски офицер влезе в съблекалнята.

Русият офицер влезе, децата се вцепениха, гласовете замлъкнаха, а отец Понс стана по-бял от плочките. Всичко застина, с изключение на струите вода, които безсъзнателно и весело продължиха да се изливат върху нас.

Офицерът ни огледа. Някои по инстинкт закриха членовете си, жест на нормален свян, дошъл прекалено късно и така се превърна в признание.

Водата шуртеше. Мълчанието избиваше на едри капки.

Офицерът бе разкрил нашата самоличност. Едно бързо движение на зениците разкри, че разсъждава. Отец Понс направи крачка напред и рече с неуверен глас:

— Нещо търсите ли?

Офицерът изложи положението на френски. От сутринта неговото подразделение преследвало един член на Съпротивата, който в бягството си се прехвърлил през оградата на парка, тъй че той търсел дали пък не се е скрил сред нас.

— Виждате, че вашият беглец не е тук — каза отец Понс.

— Да, наистина, виждам — рече бавно офицерът.

Отново настъпи безмълвие, пълно със страхове и заплахи. Усетих, че животът ми е дотук. След няколко секунди щяхме да излезем в колона, голи и унизени, и да се качим в камион, който щеше да ни закара кой знае къде.

Отвън изкънтяха стъпки. Шум на ботуши. Налчета, чаткащи по плочите. Гърлени викове.

Офицерът в сивозелена униформа се завтече към вратата и я открехна:

— Не е тук. Търсете другаде. Schnell3!

Вратата вече се затваряше и войниците се отдалечаваха. Офицерът погледна отец Понс, чиито устни трепереха. Някои заплакаха. На мен зъбите ми тракаха.

Отначало помислих, че офицерът посяга към револвера на колана си. Всъщност той вадеше портфейла си.

— Вземете — каза той, като протягаше една банкнота — да купите бонбони на децата.

Тъй като окаменелият отец Понс не реагира, офицерът насила му натика петте франка в ръката, усмихна ни се и намигна, тракна с токове и излезе.

Колко ли време продължи мълчанието след излизането му? Колко ли минути ни трябваха, за да осъзнаем, че сме спасени? Едни продължаваха да плачат, защото ужасът не ги пускаше, други стояха като неми и препарирани, някои пък въртяха очи, които питаха: „Ти вярваш ли на това, а, вярваш ли?“

Изведнъж отец Понс се свлече на земята с восъчно лице и побелели устни. Коленичил на мокрия цимент, той се поклащаше напред-назад и редеше объркани думи. Втурнах се към него и го притиснах до мокрото си тяло с покровителски жест, както бих сторил и с Руди. Тогава чух думите, които повтаряше:

— Благодаря ти, Господи. Благодаря ти, Господи. Заради дечицата ми, благодаря ти.

После се обърна към мен, едва сега откри, че съм там, и без задръжки избухна в плач в ръцете ми.

Някои вълнения са толкова силни, че добри или лоши, направо ни прекършват. Облекчението на отеца толкова ни разтърси, че няколко минути по-късно дванайсет голи като червеи еврейчета и един свещеник в расо се бутаха един в друг, мокреха се, и на ръба на нервната криза, едновременно се смееха и плачеха.

Радост обсипа следващите дни. Отецът непрекъснато се усмихваше. И ми сподели, че в това развитие на нещата е открил нов товар доверие.

— Наистина ли мислите, че Господ ни спаси, отче?

Възползвах се от уроците по иврит, за да задавам въпросите, които ме тормозеха. Отецът ме изгледа благо.

— Честно казано, не, мой малки Жозеф. Господ не се бърка в тези неща. След реакцията на германския офицер се чувствам добре, защото възвърнах доверието си в човека.

— Аз пък си мисля, че е заради вас. Господ ви гледа с добро око.

— Не говори глупости.

— Не смятате ли, че ако се покажем набожни, добри евреи или добри християни, нищо лошо не може да ни се случи?