Синът на Ной

— И откъде измъкна толкова глупава идея?

— От вероучението. Отец Бонифас…

— Стоп! Опасно тълкувание! Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си. Каква ужасна роля искаш да припишеш на Господ? Можеш ли дори за секунда да си представиш, че онзи, който успява да убегне от нацистите, е обичан от Господ, а другият, когото хванат, е възненавидян? Господ не се бърка в нашите дела.

— Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?

— Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.

Започна втора учебна година. Ние с Руди си ставахме все по-близки. Тъй като бяхме различни във всичко — възраст, ръст, грижи и поведение, всяко от различията ни не само не ни разделяше, ами ни показваше колко се обичаме. Помагах му да изяснява обърканите си мисли, а той ме пазеше от сбивания със своята осанка и най-вече с репутацията си на лош ученик. „Нищо не може да се изстиска от него — повтаряха учителите. — По-дебела глава не сме срещали.“ Пълната невъзприемчивост на Руди по отношение на ученето, ни се струваше възхитителна. От нас учителите все успяваха „да изстискат нещо“, което показваше нашата слаба природа, проядена, подозрително отворена към компромиси. А от Руди не получаваха нищо. Като съвършен, чист, непоклатим и тотален двойкаджия, той им опълчваше пълна съпротива. Превръщаше се в герой от онази, другата война, между ученици и учители. А наказанията толкова често се стоварваха върху него, че чорлавата му дивашка глава придобиваше и нов ореол — венеца на мъченик.

Един следобед, когато беше в домашен арест, докато му подавах през прозореца парче откраднат хляб, го запитах защо дори и наказан, си остава кротък, непоклатим и отказва да учи. Той се разкопча:

— В семейството ми сме седмина — двама родители и пет деца. Всички са интелектуалци, с изключение на мен. Баща адвокат, майка прочута концертираща пианистка, свиреща с най-добрите оркестри, сестрите и братята ми — дипломирани още на двайсет. Големи мозъци… всичките ги арестуваха! Отведоха ги с камион! Не вярваха, че може да им се случи и не се скриха. Толкова умни и уважавани хора. Онова, което спаси мен е, че не бях нито на училище, нито вкъщи. Мотаех се по улиците. Спасих се, защото се разхождах… Тъй че ученето…

— Мислиш, че е грешка, дето си уча уроците, така ли?

— Не, за теб не, Жозеф. Ти имаш възможности и все още животът е пред теб.

— Руди, ти нямаш и шестнайсет…

— Да, прекалено е късно…

Нямаше нужда да ми казва нищо повече, за да разбера, че изпитва ярост към техните. Дори да бяха изчезнали, дори и да не ни отговаряха, родителите ни играеха непрекъсната роля в живота ни в „Жълтата вила“. Аз се сърдех на моите! Сърдех им се, че съм евреин, че са ме създали евреин, че са ни изложили на опасност. Двама калпазани! Баща ми ли? Неудачник. Майка ми ли? Жертва. Жертва на това, че се е омъжила за баща ми, жертва за това, че не бе преценила дълбоката си слабост, че беше само нежна, предана жена. Презирах майка си, но й прощавах, защото не можех да не я обичам. За сметка на това ме изпълваше солидна омраза срещу баща ми. Беше ме принудил да стана негов син, а не се бе показал способен да ми осигури прилична съдба. Защо не бях син на отец Понс?

Един ноемврийски следобед през 1943 година с Руди се бяхме покатерили на един клон на стария дъб, който се извисяваше над ширналото се поле и се опитвахме да намерим в кората му бърлогите, където зимуват катеричките. Краката ни докосваха високия зид, който ограждаше парка, и ако поискахме, можехме да избягаме, да скочим на пътеката, която се виеше покрай оградата и да избягаме. Но къде да отидем? Нищо не можеше да се сравнява със сигурността на „Жълтата вила“. Ограничавахме приключенията си до двора. Докато Руди се катереше още нагоре, аз стоях на най-долното разклонение, и оттам ми се стори, че видях баща си.

Един трактор слизаше по пътя. Щеше да мине близо до нас. Караше го мъж. Макар и без брада и облечен като селянин, той приличаше на баща ми достатъчно много, за да го разпозная. Всъщност го познах.

Останах като парализиран. Не исках тази среща. „Само да не ме види!“ Задържах дъха си. Тракторът изхърка под дървото и продължи пътя си към долината. „Уф, не ме видя!“ А беше само на десетина метра и можех да го извикам или да го настигна.

С пресъхнала уста и затаен дъх изчаках возилото да стане мъничко и шумът от него да спре да се чува. Когато се убедих, че е изчезнал, се върнах към живота: издишах, примигнах и се отърсих. Руди надуши моето притеснение.

— Какво ти става?

— Мисля, че видях познат на трактора.

— Кого?

— Баща ми.

— Скъпи ми Жозеф, това не може да бъде!

Разтърсих глава, за да я освободя от тези глупави мисли.

— Разбира се, че не може да бъде…