Синът на Ной

Тъй като исках Руди да ме ожали, направих физиономия на разочаровано дете. В действителност бях очарован, че избегнах баща си. Всъщност, дали беше той? Руди сигурно беше прав. Да живеем на няколко километра един от друг, пък да не го знаем, така ли? Същата вечер вече бях уверен, че съм сънувал. И изтрих тази сцена от паметта си.

Няколко години по-късно разбрах, че този ден наистина се бях разминал с баща си. С онзи, когото отхвърлях и който исках да е далеч, да го няма или да е мъртъв… Това съзнателно презрение, тази чудовищна реакция, колкото и да я оправдавам с крехкостта и паниката, която изпитвах по онова време, остава нещото, от което ще продължа да изпитвам срам, непокътнат, горещ, парещ, до последния си дъх.

Когато се виждахме в тайната синагога, отец Понс ми предаваше новини за войната.

— Откакто германските войски тъпчат в Русия, а американците се включиха в битката, мисля, че Хитлер ще изгуби. Но на каква цена? Тук нацистите са все по-нервни, дебнат хората от съпротивата по-настървено от обикновено с яростта на отчаянието. Много се страхувам за нас, Жозеф, много ме е страх.

Той усещаше заплаха във въздуха, както кучето надушва вълк.

— Хайде, отче, всичко ще бъде наред. Да поработим.

С отец Понс, както и с Руди, се държах покровителствено. Толкова ги обичах, че за да приспя тревогите им, демонстрирах непоклатим и успокоителен оптимизъм.

— Изяснете ми разликата между евреин и християнин, отче.

— Евреите и християните вярват в един и същи Бог, онзи, който е продиктувал на Мойсей Законите. Но евреите не признават Исус за пророкувания Месия, Божия пратеник, когото очакват, те виждат в него просто още един мъдър евреин. Ставаш християнин, когато приемеш, че Исус е Божият син, че Бог е въплътен в него, че е умрял и е възкръснал.

— Т.е. за християните нещата вече са се случили, а за евреите предстоят?

— Така е, Жозеф. Християните си спомнят, а евреите още се надяват.

— Тъй че християнинът е евреин, който е престанал да чака?

— Да. А евреинът е християнин отпреди Христа.

Забавно ми беше да се вземам за „християнин отпреди Христа“. Между католическото вероучение и тайното изучаване на Тора, свещената история много повече обсебваше въображението ми от детските приказки, които заемах от библиотеката: тя беше по-осезаема, по-интимна, по-конкретна. В крайна сметка ставаше въпрос за моите предци, Мойсей, Авраам, Давид, Йоан-Кръстител или Исус! Във вените ми несъмнено течеше кръвта на някой от тях. Пък и техният живот не беше скучен, също като моят: бяха се борили, крещели, плакали, пели, всеки миг бяха рискували да изгубят себе си. Онова, което не смеех да доверя на отец Понс, беше, че го бях включил в тази история. Не успявах да си представя Пилат Понтийски, римския прокуратор, който си бе измил ръцете, с други черти освен с неговите: струваше ми се нормално отец Понс да присъства в Евангелието, съвсем близо до Исус, между евреите и бъдещите християни, безпристрастен посредник и честен човек, който не умее да избира.

Усещах, че отец Понс е объркан от всичкото това учене, на което се бе посветил заради мен. Както мнозина католици, преди той не бе познавал особено добре Стария Завет и бе очарован да го открие, както и някои от тълкуванията на равините.

— Жозеф, има дни, в които се чудя дали не е по-добре да съм евреин — ми казваше той с блестящи от вълнение очи.

— Не, отче, останете си християнин, не си давате сметка какъв късмет имате.

— Еврейската религия набляга на уважението, а християнската на любовта. Питам се дали уважението не е по-основополагащо от любовта? А също и по-постижимо… Мисля, че е възхитително, но нереално да обичам врага си, както проповядва Исус, и да си подавам и другата буза. Най-вече в този момент. Ти би ли подал и другата си буза на Хитлер?

— Никога!

— Нито пък аз! Вярно е, че не съм достоен за Исус. Целият ми живот няма да стигне, за да му подражавам… Само че може ли любовта да бъде задължение? Може ли човек да заповядва на сърцето си? Не мисля. Според великите равини уважението е по-висше от любовта. То е постоянен дълг. Това ми се струва възможно. Мога да уважавам онези, които не обичам или са ми безразлични. Но да ги обичам? Всъщност, има ли нужда чак толкова да ги обичам, ако ги уважавам? Любовта е трудно нещо. Човек не може нито да я предизвика, нито да я контролира, нито да я принуди да продължи дълго. Докато уважението…

Той почеса плешивия си череп.

— Чудя се дали ние, християните, не сме просто сантиментални евреи…