Синът на Ной

— Тя непрекъснато ми поверяваше сирачета. От петнайсет години насам. Много преди войната. Тя е добър човек. Беше свързана с група доброволци, които се занимаваха с деца с нещастно детство.

— А кой плащаше пансиона им?

Отецът стана смъртно блед.

— Всеки месец пристигаха пликове на името на децата. Можете да проверите в счетоводството.

— Откъде идваха тези пликове?

— От доброжелатели… От кого да идват? Записано е в книжата ни. Можете да проверите.

Нацистите му повярваха. Шефът им пускаше лиги само при мисълта да докопа списъците. Внезапно отец Понс атакува без да се огъне.

— Къде ги водите?

— В Малин.

— А след това?

— Не ви засяга.

— Дълго ли ще бъде пътуването?

— Със сигурност.

— Тогава нека оправя нещата им, да им напълня куфарите, да ги облека и да им дам храна за из път. Чада мои, не може да се отнасяте така с деца. Ако ми бяхте поверили вашите деца, щяхте ли да приемете да ги пусна така?

Началникът с мазните ръце се колебаеше. Отецът се втурна в тази пукнатина:

— Знам, че не им мислите злото. Хайде, ще оправя всичко и ще дойдете за тях призори.

Хванат в този шантаж на чувствата и притеснен от наивността на свещеника, началникът на Гестапо искаше да му покаже, че не е лош човек.

— Точно в седем утре сутрин те ще бъдат чистички, облечени, нахранени и строени в двора с багажа — кротко настоя отец Понс. — Не ме обиждайте. Занимавам се с тях от години: когато някой ми повери дете, може да ми има доверие.

Шефът на Гестапо хвърли поглед на трийсетината еврейчета по ризи, припомни си, че няма да има камион до следващия ден, помисли, че му се спи, отпусна рамене и измърмори:

— Добре, отче, имам ви доверие.

— Можете, синко. Вървете си в мир.

Хората в черно от Гестапо напуснаха пансионата.

Щом отецът се увери, че са далеч, той се обърна към нас.

— Деца, никакви викове и паника: вземете си нещата тихо и се облечете. След това ще избягате.

През нас пробяга дълга въздишка на облекчение. Отец Понс извика надзирателите от другите спални, петима млади семинаристи, и ги затвори в една стая с нас.

— Чада мои, имам нужда от вас.

— Разчитайте на нас, отче.

— Искам от вас да излъжете.

— Ама…

— Трябва да излъжете. Утре ще кажете на Гестапо, че хора от Съпротивата с маски на лицата са нападнали „Жълтата вила“, след като те са си тръгнали. Ще твърдите, че са ви били. Всъщност, ще ви открият вързани по тези легла тук, за да докажем вашата невинност. Ще се съгласите ли да ви вържа?

— Може даже да ни ударите няколко пъти, отче.

— Благодаря, чада мои. Не съм против ударите при условие, че си ги нанесете сами.

— А с вас какво ще стане?

— Не мога да остана с вас. Утре Гестапо няма да ми повярва. Ще им трябва виновник. Тъй че ще избягам с децата. Разбира се, вие ще им кажете, че аз съм предупредил Съпротивата и че съм им съучастник.

В следващите минути наблюдавах най-невероятната гледка, която ми се е случвало да видя: младите семинаристи започнаха да се удрят прилежно, сериозно, точно, кой по носа, кой по устните, кой по очите, като всеки искаше още от другаря си, ако смяташе, че не е достатъчно насинен.

След това отец Понс ги върза здраво до краката на леглата и им напъха по един парцал в устата.

— Можете ли да дишате?

Семинаристите кимнаха. Лицата на някои бяха подпухнали, на други им кървеше носът и всички бяха насълзени.

— Благодаря, чада мои — рече отец Понс. — И за да издържите до утрото, мислете за нашия Господ-Бог Исус Христос.

След това се увери, че носим лек багаж и ни накара в пълно безмълвие да слезем по стълбището, за да излезем през задната врата.

— Къде отиваме? — прошепна Руди.

Макар вероятно да бях единственият, който имаше някакво понятие, си премълчах.

Пресякохме парка до полянката. Тук отецът ни спря.

— Деца, може и да ви изглеждам луд, но няма да ходим по-далеч!

Той ни изложи плана си и прекарахме останалата част от нощта в осъществяването му.

Половината от нас отидоха да си почиват в криптата на църквата. Останалите, сред които и аз, посветихме следващите часове да заличим истинските следи и да изфабрикуваме лъжливи. Земята, пропита от скорошния дъжд, потъваше под краката ни с жвакане и нямаше нищо по-лесно от това да оставим хубавички следи.

И тъй, групата ни прекоси парка и излезе от страничната врата. След това започнахме здраво да тъпчем почвата с крака, да чупим клонки и дори нарочно да губим разни неща, и така стигнахме до реката. Тук отчето ни отведе до един пристан.

— Така, сега ще мислят, че тук ни е чакал кораб. Сега ще се върнем, но заднишком, деца, за да изглежда, че сме били двойно повече и за да избегнем всякакви следи в обратна посока.

Връщането бе бавно и мъчително, хлъзгаво беше, а и умората се прибавяше към студа и страха. На полянката трябваше да направим най-трудното — да изтрием следите от стъпките си до изоставената църква като удряме мократа земя с клонки от дърветата.

Зората вече пукваше, когато отидохме при съучениците ни, спящи в криптата. Отец Понс грижливо затвори след нас вратата и капака, като запали само една свещ.

— Спете, деца, днес няма да има задължително събуждане.