Синът на Ной

— Не съм си довършила морковите — тропна тя с крак като инатливо дете.

Руди издаде своята изненада: вече нямаше пред себе си властна майка, а момиченце, което не искаше да пусне канчето си. С едно движение отец Понс му подсказа да не й противоречи.

Безразлична към всичко друго, тя довърши супата си бавно и съзнателно и отопи бульона с парче хляб, докато порцеланът стана като измит. Около нея всички оцелели правеха същото. Недохранвани години наред, те се хранеха с брутална страст.

После Руди й помогна да се изправи, като й подаде ръка, и ни представи. Въпреки изтощението си тя има изяществото да ни се усмихне:

— Знаете ли — каза тя на отец Понс, — останах жива само, защото имах надеждата да открия Руди.

Руди изпърха с клепки и смени разговора.

— Хайде, мамо, ела на пианото.

След като прекоси салоните, сякаш издялани от целувки и премина през няколко врати, натежали от копринените завеси, той внимателно я настани на табуретката и вдигна капака на пианото.

Тя погледна рояла с вълнение, а после с недоверие. Дали все още умееше? Кракът й изпълзя към педала и тя погали клавишите с върха на пръстите. После потрепера. Беше я страх.

— Свири, мамо, свири! — прошепна Руди.

Тя погледна сина си в паника. Не смееше да му каже, че се съмнява дали ще може, че няма сили, че…

— Свири, мамо, свири. Аз също преминах през войната с мисълта, че един ден ти пак ще свириш за мен.

Тя се олюля, след това се съвзе, погледна клавишите като препятствие, което трябва да победи. Ръцете й свенливо се доближиха, а след това деликатно потънаха в слоновата кост.

Извиси се най-нежната и най-тъжна песен, която ми бе дадено да чуя. Отначало малко треперлива и рехава, след това по-плътна и по-сигурна, музиката се раждаше, набираше сила и се разбиваше объркана и колеблива.

Докато свиреше, майката на Руди придобиваше плът. Сега зад онази, която виждах, разпознавах жената, която ми бе описал Руди.

В края на мелодията, тя се обърна към сина си.

— Шопен — прошепна тя. — Той не е преживял онова, което изтърпяхме ние, и все пак всичко е отгатнал.

Руди я целуна по шията.

— Ще продължиш ли да учиш, Руди?

— Заклевам се.

През следващите седмици редовно виждах майката на Руди, която една стара мома от Шамле бе приела да приюти в дома си. Тя възвръщаше формите, цветовете, косите и властното си държание и Руди, който ходеше вечер да я вижда, престана да се изявява като непоправимия слабак, какъвто винаги е бил, и дори показа изненадващи математически наклонности.

В неделя „Жълтата вила“ ставаше място за среща на децата, които се бяха крили. От околностите водеха всички още непотърсени от родителите си деца от три до шестнайсет години. Те минаваха по една временна естрада, скована под навеса. Идваха много хора, кой за да открие своя син или дъщеря, кой за племенник или племенница, кой за някоя далечна роднина, за която след Холокоста се чувстваше отговорен. Записваха се и двойки, готови да осиновят дете.

Толкова се надявах, че чак се боях от тези утрини. Всеки път, когато се качвах на естрадата, след обявяването на името ми, очаквах майка ми да извика. Всеки път, когато вървях по обратния път сред учтива тишина, имах желание да се осакатя.

— Отче, аз съм виновен родителите ми да не се връщат, не мислих за тях по време на войната.

— Не говори глупости, Жозеф. Ако родителите ти не се върнат, вината ще бъде на нацистите и на Хитлер. Нито твоя, нито тяхна.

— Не искате ли да ме обявите за осиновяване?

— Прекалено рано е, Жозеф. Без документ, удостоверяващ смъртта на родителите, нямам това право.

— Във всеки случай, никой няма да ме поиска!

— Хайде, хайде, трябва да имаш надежда.

— Мразя да имам надежда. Когато се надявам, се чувствам нищожен и мръсен.

— Бъди по-смирен, и се надявай поне малко.

Тази неделя, след традиционния панаир на сирачетата, за пореден път онемял и унизен, реших да отида с Руди на чай у майка му в селото.

Слизахме надолу по пътя, когато видях две фигури, които се изкачваха нагоре.

Затичах се, без да съм вземал решение. Краката ми не докосваха земята. Можех да полетя. Движех се толкова бързо, че се боях да не би някой от краката ми да се откъсне от хълбока.

Не бях разпознал нито мъжа, нито жената, а шлифера на майка ми. Шлифер на шотландско каре в зелено и розово, с качулка. Мама! Не бях виждал никой друг да носи шлифер в зелено-розово шотландско каре с качулка.

— Жозеф!

Хвърлих се срещу родителите ми. Дъхът ми секна, не можех да кажа ни думица и ги докосвах, пипах, стисках ги до себе си, проверявах дали са те, задържах ги и не им давах да си идат. Стотици пъти повтарях едни и същи хаотични жестове. Да, усещах ги, виждах ги, живи бяха.

— Жозеф, мъничкият ми Жозеф! Мишке, видя ли колко е хубав?

— Пораснал си, синко!

Говореха глупави, незначителни дреболии, от които се разплаквах. А пък аз не успявах дума да кажа. Тригодишното страдание, откак се бяхме разделили, се стовари върху мен и ме сравни със земята. С уста, отворена в дълъг, беззвучен вик, успявах само да хлипам.

Щом се усетиха, че не отговарям на нито един от въпросите им, майка ми се обърна към Руди.