Синът на Ной

Постепенно редът се възстанови. А той не ни носеше добри новини. Мадмоазел Марсел, аптекарката, бе изтезавана ужасяващо, преди да я депортират на Изток. Каква ли щеше да се върне? Щеше ли да се върне изобщо? Защото подозренията, които имахме по време на войната, се потвърждаваха — нацистите бяха избивали своите пленници в концлагерите. Милиони човешки същества бяха изтребени, убити с куршум, задушени с газ, изгорени или погребани живи.

Отново започнах да се напикавам в леглото. Страхът стана ретроспективен: ужасявах се от съдбата, която бях избегнал. Срамът ми също стана ретроспективен: мислех за баща си, когото бях мярнал и на когото не бях пожелал да се обадя. Но дали наистина беше той? Дали беше още жив? Ами майка ми? Заобичах ги с обич, удвоена от угризенията.

В ясните нощи се измъквах от спалнята и гледах небето. Когато видех „звездата на Жозеф и на мама“, звездите отново започваха да пеят на идиш. Погледът ми бързо се замъгляваше, не ми стигаше въздух, ръцете ми бяха като приковани на кръст върху моравата и в крайна сметка започвах да лапам собствените си сълзи и сополи.

Отец Понс вече нямаше време да ми дава уроци по иврит. Месеци наред той тичаше от сутрин до вечер по следите на родителите ни, като се блъскаше с шифрованите регистри, изготвени от мрежата на Съпротивата, и носеше от Брюксел списъци на починалите в депортация.

За някои съобщението дойде бързо — бяха единствените оцелели от цялото семейство. Извън часовете ги утешавахме, занимавахме се с тях, но дълбоко в себе си всеки мислеше: дали няма да бъда следващият? Дали новината, която се бави, е добра? Или много лоша?

Щом фактите започнаха да заменят надеждите, Руди избра да мисли, че е изгубил цялото си семейство. „Какъвто съм си шлемазел, няма начин да е другояче.“ И наистина, седмица след седмица отец Понс се връщаше със зловещото потвърждение, че големият му брат, а после и останалите братя, след това сестрите, а след това и баща му, са били убити с газ в Аушвиц. Всеки път огромна, безмълвна болка убиваше приятеля ми: с часове лежахме на тревата, срещу пълното със слънце и лястовици небе и се държахме за ръка. Мисля, че плачеше, но не смеех да се обърна към него, да не би да се почувства унизен.

Една вечер отец Понс се върна от Брюксел с кървавочервено лице, защото бе въртял бързо педалите и веднага се втурна към Руди.

— Руди, майка ти е жива, тя ще пристигне в Брюксел в петък, с влакова композиция за оцелелите.

Цяла нощ Руди така хлипа от облекчение, та помислих, че ще умре, задушен от сълзите, преди да види майка си.

В петък Руди стана преди зазоряване, за да се измие, да се облече, да си лъсне обувките и да придобие един буржоазен вид, който не познавахме при него, тъй че под намазаните и пригладени коси успях да го позная само по сатирските уши. Беше превъзбуден и не спираше да бъбри, като прескачаше от мисъл на мисъл, не довършваше изреченията и минаваше към други.

Отец Понс бе заел някаква кола и реши, че ще участвам в пътуването, тъй че за първи път от три години излязох от „Жълтата вила“. Заради радостта на Руди бях сложил под сурдинка притесненията за собственото си семейство.

В Брюксел ситен дъжд, по-скоро воден прах, се въртеше между сивите фасади, замъгляваше стъклата ни с прозрачна пара и караше тротоарите да блестят. Стигнахме до една голяма богаташка къща, където настаняваха оцелелите, и Руди веднага се втурна към портиера в униформа в червено и златно.

— Къде е пианото? Трябва да заведа майка ми при него. Тя е безподобна пианистка. Виртуозка. Дава концерти.

След като ни показаха дългия, лакиран инструмент до бара, ни казаха, че оцелелите вече са пристигнали и че след като са ги изчистили от въшки и са ги дезинфекцирали, сега ги хранят в ресторанта.

Руди изтича в залата, следван от отец Понс и от мен.

Рахитични мъже и жени със сивкава, ужасно залепена за костите кожа и еднакви кръгове под еднакво празните очи, толкова изтощени, че им бе трудно да държат приборите, се свеждаха над чиниите си. Не обърнаха никакво внимание на нашето идване, защото бяха лакоми за храна и се бояха, че ще им я вземат.

Руди обходи залата с поглед.

— Няма я тук. Има ли друг ресторант, отче?

От една скамейка се чу глас:

— Руди!

Една жена се изправи и за малко не падна, докато ни правеше знак с ръка.

— Руди!

— Мамо!

Руди се втурна към жената, която го викаше и я стисна в обятията си. Не разпознах в нея майката, която ми бе описвал Руди, едра, царствена жена, казваше той, с величествен бюст, стоманеносини очи и безкрайни, гъсти и твърди черни коси, които предизвиквали възхищението на публиката вместо това, той прегръщаше една дребна, почти плешива старица с втренчен, боязлив поглед в промито сиво, чието кокалесто, широко и плоско тяло се очертаваше под вълнената рокля.

Въпреки това те си шепнеха на ухо думи на идиш, плачеха си във вратовете и аз заключих, че ако Руди не бе сбъркал, то поне е поразкрасил своите спомени.

Той искаше да я отведе.

— Ела, мамо, в хотела има пиано.

— Не, Руди, искам първо да си довърша чинията.

— Хайде, мамо, ела.