Синът на Ной

Докато ми приготвят багажа и съберат фалшивите ми документи, а аз повторя на глас историята на фалшивия си живот, пристигнах в училището по обедно за учениците време.

„Жълтата вила“ бе полегнала като огромна, свита на кълбо котка на билото на хълма. Каменните лапи на външните стълби водеха до муцуната — някога боядисано в розово антре, в което изтърбушени канапета подозрително се плезеха. На първия етаж два големи остъклени прозореца във формата на овални клепачи се мъдреха на сградата и отвисоко се вглеждаха в онова, което се случваше на двора, между решетката и чинарите. На покрива две мансардни тераси, настръхнали от ковано желязо, наподобяваха уши, а вдясно пристройката на трапезарията се заобляше като опашка.

От „жълтото“ вилата бе запазила единствено названието си. Цял век мръсотия, дъждове, немара и топки, хвърляни от децата по мазилката бяха разнебитили, а след това и набраздили козината й, която сега биеше на убито кафяво.

— Добре дошъл в „Жълтата вила“, Жозеф — рече отец Понс. — Занапред това ще бъде твоето училище и твоят дом. Има три типа ученици: външните, които се прибират да се хранят у дома, полупансионерите, които остават за обяд, и пансионерите, които спят тук. Ти ще бъдеш пансионер. Ще ти покажа леглото и шкафчето ти в общата спалня.

Мислех си за тези непознати различия: външни, полупансионери и пансионери. Харесваше ми това да не е просто някакъв порядък, а вид йерархия: от повърхностния ученик до завършения учещ, като се мине през полуученика. Значи аз влизах направо в горния клас. Лишен от благородничеството през последните дни, сега бях доволен, че ми придават още малко уважение.

В общата спалня бях направо опиянен да се запозная със собственото си шкафче — никога не бях имал собствен шкаф — и докато гледах празните му лавици, бленувах за безбройните съкровища, които бих сложил там, без да си давам сметка, че засега можех да прибера само два използвани трамвайни билета.

— Сега ще те запозная с твоя попечител. Всеки пансионер в „Жълтата вила“ е под закрилата на някой по-голям. Руди!

Отец Понс няколко пъти безуспешно извика „Руди“. Надзирателите подеха името като ехо. А след това и учениците. Най-накрая, след известно време, което ми се стори непоносимо и което обърна с главата надолу цялото училище, тъй нареченият Руди се появи.

Отец Понс не беше излъгал като ми обеща един „голям“ за попечител: Руди беше нескончаем. Издигаше се толкова високо, че човек можеше да помисли, че е закачен на връв за изсулените рамене, докато ръцете и краката му висяха във въздуха отпуснати, като разнебитени, а главата му се кандилкаше напред тежка, покрита с много кафява коса, твърда, много права, сякаш изненадана, че е тук. Той вървеше бавно, като да се извини за гигантския си ръст като ленив динозавър, който казва: „Не се притеснявайте, аз съм добричък и ям само трева.“

— Отче? — попита той със сериозен, но мекушав глас.

— Руди, това е Жозеф, твоят подопечен.

— О, не, отче, това не е добра идея.

— Недей да спориш.

— Хлапето изглежда добре… не заслужава това.

— Давам ти задачата да му покажеш училището и да му разясниш правилата.

— Аз ли?

— Тъй като си многократно наказван, мисля, че ти ги познаваш по-добре от когото и да било. След втория звънец ще заведеш подопечния си в класа на малките.

Отец Понс се изнесе. Руди ме изгледа като купчина цепеници, които трябваше да пренесе на гръб, и изпъшка.

— Как се казваш?

— Жозеф Бертен. На шест години съм. Роден съм в Анверс и родителите ми умряха от испански грип.

Той вдигна очи към небето.

— Не си рецитирай урока, чакай да ти задават въпроси, ако искаш да ти повярват.

Обиден, че съм се показал несръчен, приложих съвета на графиня Дьо Сюли и нападнах с рогата напред:

— Ти защо не искаш да ми бъдеш настойник?

— Защото урочасвам. Ако има камъче в лещата, при мен е. Ако столът трябва да се счупи, то е под мен. Ако пада самолет — върху мен. Кутсузлия съм и нося кутсуз. От деня, в който съм се родил, баща ми изгубил работата си, а майка ми започнала да плаче. Ако ми повериш едно цвете, то загива. Ако ми дадеш колело, и то загива. Нося докосването на смъртта. Когато звездите ме погледнат, потреперват. Луната пък си стяга задника. Аз съм вселенско бедствие, грешка, катастрофа, ходещ малшанс, истински шлемазел.

И колкото повече той редеше жалби с глас, подскачащ между ниските и острите тонове под влияние на вълнението, толкова повече аз се заливах от смях. Накрая попитах:

— Тук има ли евреи?

Той изведнъж се стегна.

— Евреи? В „Жълтата вила“? Нито един! Никога! Защо ми задаваш този въпрос?

Той ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми.

— Ти евреин ли си, Жозеф?

Гледаше ме строго. Знаех, че изпитва хладнокръвието ми. Суровият му поглед криеше молба: „Лъжи добре, моля те, хубавичко ме излъжи.“

— Не, не съм евреин.

Той се успокои и отпусна хватката си. Аз продължих:

— То аз и не знам какво значи евреин.

— Аз също.

— На какво приличат евреите, Руди.

— Гърбав нос, изпъкнали очи, увиснала джука и щръкнали уши.

— А май имали и копита на краката, и опашка на дупето.